Джейк обърна глава към своя дин, за да му каже, че сега разбира защо изпращаха именно роботи през тази врата, но в този миг повърна отново. Остатъците от последната му гощавка пльокнаха на шуплестия бетон.
В същото време Сузана закрещя:
— Не! Не! — След което: — Еди, пусни ме на земята, преди да… — и гласът й бе прекъснат от надигналата се от стомаха й полусмляна храна. Еди все пак съумя да я сложи на земята, преди да наведе глава и да се присъедини към Хора на бълващите.
Ко падна настрани и изджавка дрезгаво, след което се изправи на крака. Изглеждаше замаян и объркан… а може би Джейк приписваше на четириногия си приятел собствените си усещания.
Пристъпите на гадене взеха да поотслабват, когато чуха нечии стъпки. Грима мъже се приближаваха към тях — облечени с дънки, сини карирани ризи и някакви странни, сякаш самоделни обувки. Единият от тях — възрастен джентълмен с гъста бяла коса тичаше пред другите двама. И тримата бяха вдигнали ръцете си във въздуха.
— Стрелци! — извика беловласият. — Стрелци ли сте? Ако сте такива, не стреляйте! Ние сме на ваша страна!
Роланд, който не изглеждаше в състояние да застреля когото и да било („Макар че изобщо не бик се наел да проверя това“, помисли си Джейк), се опита да се изправи и почти успя, ала в следващия миг се преви на две и повърна за пореден път. Възрастният го хвана за едната ръка и без да се церемони много, го вдигна във въздуха.
— Ужасно е — каза той. — Никой не го знае по-добре от мен. За щастие минава бързо. Трябва незабавно да дойдете с нас. Знам колко ви е лошо, но в Школата на ки’-дам звъни сигнал за тревога и…
Той замълча. Очите му, почти толкова сини, колкото тези на Роланд, се разшириха неимоверно и Джейк видя как лицето на белокосия мъж пребледнява въпреки сумрака, царящ в помещението. Спътниците му го настигнаха, ала той сякаш изобщо не ги забеляза. Цялото му внимание беше погълнато от Джейк Чеймбърс.
— Боби? — попита той. — Господи, Боби Гарфийлд, ти ли си?
Пета глава
Стийк-Тет
ЕДНО
Спътниците на беловласия джентълмен изглеждаха доста млади (особено единият, който според Роланд току-що бе навършил двайсет години) и абсолютно ужасени. Бе напълно нормално да се страхуват да не бъдат застреляни по погрешка — нали затова бяха посрещнали ка-тета с вдигнати ръце, — но имаше и нещо друго, от което се бояха. Вече трябваше да са разбрали, че новодошлите не възнамеряват да ги използват за пушечно месо, но страхът им не изчезваше.
Възрастният мъж потръпна конвулсивно, сякаш за да излезе от унеса, в който бе изпаднал.
— Естествено, че не си Боби — измърмори той. — Най-малкото, косата ти е с друг цвят, ай…
— Тед, трябва да се разкараме оттук. — Смушка го най-младият от тримата. — И то inmediatamento25.
— Да — каза белокосият мъж, ала взорът му остана прикован в Джейк. Той покри с длан очите си (според Еди така само заприлича на екстрасенс-измамник, който всеки момент ще демонстрира смайващото си умение да чете мисли), след което отново я свали. — Да, разбира се. — Погледна към Роланд. — Ти ли си техният дин? Роланд от Гилеад? Роланд от родословието на Елд?
— Да, аз… — започна Стрелеца, ала стомахът отново го сви, той се преви на две и се напъна да повърне, ала единственото, което успя да изкара, беше гънка сребриста нишка стомашен сок; супата и сандвичите на Найджъл отдавна бяха напуснали организма му. Когато се изправи, вдигна треперещ юмрук към челото си и рече: — Да. Откъде знаеш това, сай?
— Няма значение — отвърна беловласият мъж. — Ще дойдете ли с нас? Ти и твоя ка-тет?
— Разбира се — каза Роланд.
Зад него Еди се наведе и повърна отново.
— Да му еба майката! — извика с приглушен глас. — И аз си мислех, че да се возиш в „Грейхаунд“ било зле! На фона на това тука пътуването с рейс е като… като…
— Като апартамент първа класа на кораба „Куин Мери“ допълни немощно Сузана.
— Нямаме никакво време! — изстреля нервно най-младият от тримата. — Ако Порът е тръгнал насам с тахийнската си сбирщина, ще бъде тук до пет минути! Този вонливец е бърз като дива котка!