Ала въпреки всичко един въпрос се изплъзна навън.
— Тед, защо Пурпурният кран иска да срине Кулата? Знаеш ли?
Възрастният мъж го стрелна с поглед. Този поглед се стори на Еди хладен — даже студен, — до мига, в който Тед се усмихна. Когато го направи, цялото му лице се оживи. А и зениците му бяха престанали да правят онова страшничко нещо, което определено си беше голям напредък.
— Той е ненормален — каза беловласият мъж. — Луд за връчване. Тотално откачен. Не ти ли казах това? — След което, преди Еди да може да отговори, добави: Да, много е готино. Независимо дали го наричаш Девар-той, „Големия затвор“, „Синия рай“ или „Алгул Сиенто“, изглежда великолепно. И наистина е великолепен.
— Много яки бърлоги — обади се Динки. Дори Станли се бе загледал в окъпаното в слънчева светлина поселище с копнеж в очите.
— Храната е превъзходна — продължи Тед, — а двата филма, които дават в „Джем Тиътър“, се сменят два пъти в седмицата. Ако не ти се ходи на кино, можеш да си ги гледаш вкъщи на
— Какво е това? — попита Еди, сетне поклати глава. — Всъщност няма значение. Давай нататък.
Тед вдигна рамене, сякаш за да попита: „Какво друго искате да ушиете?“
— Перфектен астрален секс — рече Динки. — Симулация естествено, но пък преживяването е невероятно — правих го с Мерилия Монро, Мадона и Никол Кидман в рамките на една седмица. — В тона му се долавяше някаква неловка гордост. — А ако исках, можех да имам всичките наведнъж. Единственият начин да кажеш, че не са истински, е да дишаш директно в тях от близко разстояние. Когато го правиш, онази част, където дишаш… изчезва. Малко е шашкащо.
— Пиячка? Дрога? — попита Еди.
— Пиячката е в ограничени количества — отвърна му Тед. — Ако се интересуваш от ойнология например, ще се наслаждаваш на нови изкушения при всяко угощение.
— Какво е ойнология? — попита Джейк.
— Науката за виноснобарството, захарче — каза Сузана.
— Ако дойдете в „Синия рай“ пристрастени към нещо — обясни Динки, — те ви отказват от порока. С благи средства. Е, имаше един-двама, които се оказаха извънредно костеливи орехи… — Погледна Тед. — Тия пичове изчезнаха безследно.
— Всъщност отрепките не се нуждаят от повече Разрушители — каза беловласият мъж. — Разполагат с достатъчно, за да изпълнят задачата си.
— Колко са? — попита Роланд.
— Около триста — отвърна Динки.
— Триста и седем, ако трябва да сме точни — рече Тед. — Разпределени сме в пет общежития, макар че тази дума създава погрешни представи. Всеки има собствен апартамент и ако желае, може да се среща или не с другите Разрушители.
— И знаете ли с какво точно се занимавате? — попита Сузана.
— Да — кимна възрастният мъж, — макар че повечето не мислят много за това.
— Не разбирам защо не се бунтуват.
— Кога е вашето кога, мадам — попита я Динки.
— Моето… — после разбра. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта.
Младежът въздъхна и поклати глава.
— Значи не знаете за Джим Джоунс и неговия „Храм на народа“. Ако знаехте, щеше да ми е по-лесно да ви обясня, но както и да е. Близо хиляда души сложиха край на живота си в лагера, който този проповедник от Сан Франциско бе издигнал в Гвиана. Те пиеха отровен с цианкалий „Куул-Ейд“31, докато той ги гледаше от верандата на къщата си и им разказваше истории за майка си.
Сузана го гледаше невярващо с широко отворени и ужасени очи, а Тед едва прикриваше нетърпението си. След като не каза нищо обаче, явно смяташе, че Динки има да сподели нещо важно.
— Близо хиляда — натърти младежът. — Защото са били объркани и самотни и са смятали Джим Джоунс за свой приятел. Защото — обърнете внимание на това — не са имали къде да се върнат. Тук е същото. Ако Разрушителите поискат, могат да създадат телепатичен чук, който да запрати Прентис, Невестулката, тахийните и кан-той в съседната галактика. Ала какво става в действителност? Тук сме само аз, Станли и всеобщият любимец Суперразрушителят, тотално съдбовният господин Теодор Бротиган от Милфорд, Кънектикът. Завършил Харвард през 1920, член на Драматическото общество и на Клуба за дебати, бивш редактор на „Кримзън“ и — да не забравяме! — Фи-Бета32-лайнар.