- Това го чух. - Дивият вой предизвика студени тръпки по гръбнака му. А това, помисли си той, беше нещо ново - поне за него. - Предполагам, че не му е приятно да го заглушаваме.
- Защо не те е страх?
- Нали се возя с вещица? От какво да ме е страх?
Тя се засмя задавено, помъчи се да успокои пулса си.
- Днес се научих да вдигам перце във въздуха. Не мисля, че ще имам голяма полза от това.
А той си каза, че има двата си юмрука, както и джобния нож в джинсите, ако се наложи.
- Аз и толкова не мога. Виж там, мъглата се вдига и пред нас е Ашфорд.
126
Родът О’Дуа0ър
И наистина беше там - великолепният приказен замък в цялата му прелест, с грейнали в златисто прозорци.
- Върнали са се там. Първите трима. Върнали са се обратно години след като майка им ги е отпратила, за да ги спаси. Останали са в замъка, били са в гората. Сънувах как най-малката дъщеря се връща, яхнала коня си както по-рано като малка. Яздела кон на име Аластар.
- Ясно. Не знаех името на коня. Това обяснява нещата, нали?
- Не знам какво обяснява. Не знам какво се очаква да направя.
- Каквото е нужно.
- Каквото е нужно - прошепна тя, когато той спря пред входа на хотела. - Добре. Добре. Благодаря, че ме докара и че си поговори с мен, докато минавахме през онова странно място.
- Няма проблем. Ще те изпратя до стаята.
Тя понечи да възрази. Беше само на няколко крачки от вратата. Но спомнила си за гласа в мъглата, промени решението си. Хубаво беше да я придружава едър и силен мъж. Нямаше нищо срамно в това.
Заедно влязоха в топлото и пищно фоайе, отрупано с цветя. И бяха посрещнати с усмивка от жената, която бе дежурна на рецепцията.
- Добър вечер, госпожице Шиън. Бойл, радвам се да те видя.
- До късно ли работиш, Бриджит?
- Да. И добре че е така, защото пак заваля. Ето ключа Ви, госпожице. Надявам се, че денят Ви е бил приятен.
- Да, благодаря. И на теб благодаря отново, Бойл.
- Ще те изпратя до стаята ти.
- О, но…
Той просто взе ключа от ръката й и погледна номера.
- В старата част е, нали? - С тези думи хвана Айона за ръка и я поведе нататък по коридора.
- Сега насам. - Айона зави в правилната посока.
Тъмната вещица
127
- Това място е като лабиринт.
- Част от очарованието му. - Опита се да не се тревожи, че момичето от рецепцията може да си помисли, че са двойка.
Той спря пред вратата й, отключи я. След като я отвори, огледа вътре много внимателно.
- Да, доста си разпиляна.
- Както вече споменах. - Очите й се разшириха, когато той прекрачи прага решително. Едва ли си мислеше, че…
Бойл взе химикалката с логото на хотела от нощното шкафче, надраска нещо на едно листче.
- Това е мобилният ми телефон. Ако се притесниш, звънни ми. Най-добре се обади на Брана, но аз съм само на няколко минути оттук, ако има нужда.
- Много… много мило.
- Не се впечатлявай толксШа.^Току-що те наех на работа, нали - вече подписах всички документи. Няма да те оставя да хукнеш обратно към Америка. Заключи вратата и право в леглото! Пусни си телевизора, ако ти се струва прекалено тихо тук.
Отиде до вратата и я отвори.
- И не забравяй - каза той, загледан в нея. - Можеш да държиш в дланта си пламък, който сама си сътворила.
Затвори след себе си. Тя тъкмо се усмихна, когато силното му тропане я накара да подскочи.
- Заключи проклетата врата!
Тя се втурна натам и я заключи. Остана заслушана в стъпките му, които заглъхваха по коридора.
Сключи сделка сама със себе си. На работното си място щеше да мисли само за работа. Не можеше и не биваше да допуска онова, срещу което трябваше да се изправи, да й попречи да си изкарва прехраната.
Когато приключи с работата си, ще използва колкото време можеше да й отдели Брана. Щеше да учи, да се упражнява, да проучи всичко.
128
Родът О’Дуа0ър
Но щеше да настоява да получи отговори.
Затова се зае да рине тор, да чисти, търка, да мъкне кофи с вода, да храни и пои животните. И се постара да стои далеч от Бойл. Споменът за прибирането към хотела и паниката й я караше да се чувства неловко. Тя беше тази, която имаше специална сила, колкото и необработена да бе все още, а беше се огънала и разтреперила, беше оставила той да се грижи за нея.
Още по-лошото бе, че само за миг - може би два или три мига - когато бе влязъл в стаята й, тя бе останала с грешно впечатление за намеренията му. Крайно тъжен факт, който бе принудена да приеме, когато се измъкна от прегръдката на съня. И този път не бе сънувала зли магьосници и сенки в мрака, мислеше си тя, докато сресваше гривата на Спъд.
Беше сексуален сън, при това много приятен, в който бяха двамата с Бойл насред поле с макове като в историята за магьосника от Оз.