164
Родът 0’Дуайър
А колкото до крачките, неочакваната и напълно задоволителна случка в конюшнята бе повдигнала страхотно егото и настроението й.
Освен това оттук нататък се отваряха доста интересни възможности. .
Бойл Макграт, помисли си тя. Суров, мрачен, избухлив. И мек като памук, когато беше близо до красивата и наранена кобила, която го обожаваше. Наистина искаше да го опознае по-добре, да открие дали цялото това пърхане в стомаха й и потръпване е знак за първосигнално физическо привличане или нещо повече.
Бе се надявала да намери нещо повече през целия си живот.
А сега предизвикателството бе още по-голямо, понеже той се дърпаше, беше раздвоен и малко ядосан. Просто не можеше да се контролира, а това беше толкова секси.
Може би щеше да го покани на среща - съвсем непринудена. По една бира в бара? Кино? Първо трябваше да разбере къде се ходи на кино тук.
Ако можеше да готви, щеше да се самопокани в дома му и да му приготви вечеря. Но провалът бе почти сигурен. Вместо това би могла…
Тя спря и озадачено се озърна наоколо. Дали не беше се отклонила от пътеката? Не беше внимавала особено, но пък след като дни наред минаваше оттук, вече се движеше инстинктивно.
И все пак нещо не беше наред, посоката изглеждаше грешна.
Завъртя се в кръг и разтри внезапно замръзналите си ръце.
Тогава забеляза мъглата да пълзи по земята.
- Опа!
Направа крачка назад и се помъчи да се ориентира. Импулсивно се обърна надясно и хукна по тясната пътечка. Само след секунди осъзна, че е сбъркала и навлиза все по-дълбоко в гората.
Тъмната вещица
165
Когато се обърна, за да се върне обратно, видя, че пътят й е препречен от дървета, дебели колкото обиколката на ръцете й. Между коравите им дънери пълзеше мъгла.
Тя побягна. По-добре да бяга в която и да е посока, отколкото да бъде уловена в капан. Но отдясно дървета се надигаха от земята с ужасен пукот, докато пробиваха торфената почва. И я принуждаваха да завие на другата страна.
Светлината се промени и стана сивкава като мъглата. Вятър виеше с леден глас в клоните, които се сплитаха и скриваха слънцето.
Въздух, стреснато си помисли тя, дърветата изникваха от земята, а водата бе под формата на мъгла.
Той използваше елементите срещу нея.
Заповяда си да спре и извика силата си, макар с нея да се надигна и страх. Изпъна ръце ив дланите й грейнаха две огнени топки.
Смехът прозвуча тихо и кожата й настръхна като полазена от паяк. Потръпна, когато чу прошепнато името си. После всичките й мускули изтръпнаха, щом чу шумоленето и ръмженето.
- Кател.
Но в сивкавия сумрак се показа вълкът от кошмарите й.
Докато пристъпваше тихо и се приближаваше към нея, тя забеляза камъка, който светеше в червено на шията му.
- Стой далеч от мен - предупреди го тя, а вълкът само оголи зъби.
Не би могла да го надбяга, каза си тя, макар да направи крачка назад. А изражението в светналите му очи я увери, че и той го знае.
Запрати огнената топка, после и другата, но ги видя как немощно се превръщат в дим на сантиметри от вълка, който продължаваше да я дебне. Отчаяно се помъчи да направи ново огнено кълбо, но ръцете й трепереха и съзнанието й бе сковано от страх.
Спокойно съзнание, заповяда си тя наум, макар да искаше да изкрещи.
166
Родът 0’Дуайър
Всичко бе истинско, мислеше си тя. Беше й се струвало толкова приказно, като от друг свят - магьосници, проклятия, битки със злото, което живее в сенките.
Но всичко бе много, много истинско. И искаше да я убие.
Видя как вълкът се напрегна, готов за скок. Тогава с див писък от небето се спусна сокол. Острите му нокти одраха хълбока на вълка и оттам потече черна кръв, преди соколът отново да се издигне високо.
Мигновеното й облекчение бе попарено внезапно, когато зад гърба й се чу ново ръмжене. Когато се извърна рязко, отново я заля облекчение. Кател стоеше там с оголени зъби. Айона застана до него, сложи длан върху главата му и усети как спокойствието измества страха й, когато Конър, а после и Брана прекрачиха през мъглата.
Конър вдигна облечената си в ръкавица ръка и соколът кацна върху нея с изпънати криле.
- Хвани ръката ми - каза той на Айона, без да откъсва спокойния си леден поглед от вълка.
- И моята.
Конър и Брана застанаха от двете й страни, но когато улови ръцете им, не усети спокойствие. А горещия поток на силата, която я изпълни с живот.
- Ще изпробваш ли силите ни тук? - предизвика го Брана. - Точно сега ли искаш да опиташ? - Лъч светлина, начупен като светкавица, излетя от протегнатата й ръка и се заби в земята само на милиметри от предните лапи на вълка. Той отстъпи. Червеният камък грееше мрачно, ужасяващо, ръмженето му прозвуча като гръмотевица, но той се оттегли.