- Не мога да кажа. Гледах по-скоро зъбите му и колко си бледа изведнъж. Питах се дали няма направо да се свлечеш от седлото.
- Няма да стане. - Тя леко се засмя и сложи ръка върху неговата. Но когато дланта му се обърна, тя я стисна здраво.
- Здраво ме изплаши. Почти до смърт.
- Извинявай.
222
Родът 0’Дуайър
- За какво, по дяволите, се извиняваш? Много е дразнещ този твой навик.
- Аз… старая се да го превъзмогна.
- В един миг си яздим спокойно, безгрижни като вятъра, мисля си как ще излезем на вечеря и ще видим как ще тръгнат нещата. А в следващия ти завихряш страховита буря.
Стана от мястото си, вдигна своята чиния и нейната. Което бе жалко, помисли си тя, защото имаше още няколко картофчета, които искаше да си хапне.
- Ако не искаш да се извинявам, тогава не ми викай.
- Не викам на теб.
- А на кого викаш тогава?
- На никого. Просто си викам. Човек може да се изразява, както му се ще, в собствения си дом.
- Никой никога не е викал в моя дом.
- Какво? - Изглеждаше истински изненадан. - Да не си израснала в църква?
Тя отново въздъхна.
- Мисля, че вероятно - ако се съди по твоя стандарт - никой не е бил достатъчно загрижен. Ти загрижен ли си, Бойл?
- Загрижен съм да не се озовеш на земята с прегризано гърло. - Изруга наум, когато лицето й пребледня за миг. - Сега аз се извинявам. Наистина. Изобщо не си меря приказките, когато съм ядосан. Много съжалявам - продължи той и нежно обхвана с длани лицето й. - Толкова беше страховита. Не знам какво ме стресна повече. Вълкът или ти.
- Преборихме се. Това означава много. - Тя сложи ръце върху неговите. - Ти ми приготви вечеря, остави ме да се съвзема, преди да дадеш воля на гнева си. Това също значи много.
- Тогава всичко е наред. Поне засега, нали?
Докосна с устни нейните, нежно този път. А нейните
длани се спуснаха надолу към китките му и го стиснаха по-здраво.
Тъмната вещица
223
- Сега трябва да те заведа у дома. - Той леко се дръпна, но нейните ръце продължиха да стискат китките му.
- Не искам да ме водиш у дома. Искам да остана с теб.
- Още си в шок.
- Шокирана ли ти изглеждам?
Той успя да направи крачка назад.
- Може аз да съм в шок.
- Нямам нищо против. - Тя стана. - Може дори да ми хареса. Ние спечелихме битка, Бойл, заедно. Искам да бъда с теб, да те прегръщам, да споделя леглото с теб.
- Мисля… по-разумно е да те заведа у дома, да си дадем малко време, да поговорим преди… това.
- Мислех, че аз съм тази, която приказва прекалено много. - Тя направи крачка към него, после още една.
- Така е. Господи, наистина. Но мисля, че предвид обстоятелствата… Ще говорилнтосле - заяви той и я сграбчи.
- Идеално - каза тя и също се хвърли върху му.
224
Родът 0’Дуайър
ТРИНАДЕСЕТА глава
Краката Й се откъснаха от земята отново, замайващо усещане, докато устните й бяха залепени върху неговите. Ръката му бе стиснала здраво пуловера й отзад, сякаш щеше да го разкъса всеки момент - което я устройваше идеално. Ако можеше, сама би се измъкнала от него - както и от всичко останало.
- Трябва да… - Каквото и да бе възнамерявал да изрече, излетя от главата му, когато устата й жадно се впи в неговата.
- Къде е спалнята? - Дано да беше близо, а ако не - провисналият в средата диван изглеждаше повече от приканващ.
- Насам… - Опита се да мисли въпреки изгарящата мъгла в главата му, после просто сграбчи дупето й и я повдигна. Тя обви с крака кръста му, а ръцете й се сключиха около врата му.
Всичко се наклони и закипя. Бегло мярна сумрачно осветена стая, разпилени вещи - някои от които той изрита встрани, докато я носеше към леглото с тъмни дървени пречки на таблата и хладни бели чаршафи.
А после нямаше значение къде е - в гората, насред океана, на някоя улица в града или на зелена поляна. Остана само той, тежестта му, докато я притискаше под себе си, едрите му длани, които обхождаха тялото й, настойчивата му уста, която търсеше и завладяваше. Нямаше нищо освен хладните бели чаршафи, които постепенно се сгорещяваха, докато той издърпваше пуловера й над главата, преди да го захвърли настрани.
Тъмната вещица • 225
15*
Всичко в нея бе толкова дребно и изящно. Гърдите й, които идеално се побираха в шепите му, ръцете, които се пъхнаха под ризата, за да се плъзнат по кожата му. Не беше непохватен, но се страхуваше, че с нея е такъв, и се опита да забави темпото, да успокои ритъма.
Но хълбоците й се надигнаха, а пръстите й се впиха в напрегнатите му мускули и го подтикнаха да побърза.