Светът навън изчезна; времето застина.
Остана само тялото й, формите й, стегнатите мускули под гладката кожа. Звуците й - дихание и въздишка, и леко, нежно стенание. И вкусът й - огнен и сладък.
Тя се изви решително под него, ръцете и краката й бързо се стегнаха и се озова върху му, а звездната светлина озари върха на косите й и грейна като диамантена корона.
Пое го рязко и дълбоко, стиснала гърдите си с ръце, докато първата вълна на екс^аЗа я заливаше мощно.
После продължи да го язди диво и устремно, обляна от звездните лъчи, с потъмнели, тържествуващи очи.
Той сграбчи хълбоците й, стисна я здраво в опит да задържи поне искрица съзнание в себе си.
А тя вдигна високо ръце и извика със същото дълбоко тьржествуване.
Пламъчета заблестяха на върховете на пръстите й, малки топчици от светлина, които проблеснаха, ярки и ослепителни като слънца. Заслепен от тях, омагьосан от нея, той я пристисна силно и после се предаде.
В мрака, в съня си тя се пресегна към него.
- Чу ли това? Чу ли го?
- Само вятърът е.
- Не. - Гората бе толкова гъста, нощта - черна. Къде беше луната? Защо нямаше луна и звезди?
Тя потрепери и разбра.
- То е в самия вятър.
Името й, примамливо-изкусителен шепот. Като погалване на коприна върху гола кожа.
254
Родьт 0’Дуайьр
- Трябва да поспиш.
- Но аз спя. Нали?
Тя отново потрепери и той разтри ръцете й в своите.
- Нужен ни е огън.
- Толкова е тъмно. Прекалено тъмно и студено е.
- Знам пътя към дома. Не се тревожи.
Поведе я през дърветата, встрани от малките вълнички мъгла, които се плъзваха крадешком като змийски езици по земята.
- Не ме пускай - каза тя, докато шепотът се плъзгаше
гальовно по кожата й.
- Пътят е препречен, виждаш ли? - Махна с ръка към дебелите клони, които лежаха върху пътеката. - Трябва да. ги преместя, за да преминем.
- Не! - В пристъп на паника тя сграбчи още по-здраво ръката му. - Той това иска. Както преди, да ни раздели. Трябва да останем заедно. Да се държим един за друг.
- Пътят ни е препречен, Айона. - Сега я завъртя с лице към себе си, вгледа се в очите й. - Неговите бяха тъмнозлатисти, напрегнати, непоколебими. - Нужен ни е огън.
- Мъглата е по-близо. Чуваш ли го?
Сега чуха вълка, съвсем слабо ръмжене далеч в мрака, обвито в мъглата.
- Чувам го. Огън, Айона. Това ни трябва.
Огън, помисли си тя. Срещу мрака, срещу студа.
Огън. Разбира се.
Изпъна ръце, протегна ги встрани, повдигна лице нагоре. И го повика.
Силен, ярък, с буйни пламъци, които захапаха пълзящата мъгла, накараха я да кипне, превърнаха я в пара и тънка черна пелена от пепел.
- В мрака нося светлина. Срещу черното изправям белота. С кръвта си призовавам огъня да пламне, да се разгори високо и още по-високо. Наяве или насън, силата ми е свободна. Както казах, тъй да бъде.
Едно валмо от мъглата се промъкна напред и се приближи. Бойл се хвърли пред Айона и замахна с юмрук.
Тъмната вещица
255
Усети рязка болка в кокалчетата на пръстите си. После и мъглата, и пепелта изчезнаха и останаха само огънят и светлината.
Видя как кръв обагря ръката на Бойл.
И внезапно се събуди.
Беше утро, забеляза тя, сияещо с мека перлена светлина в прозореца.
Сън, просто един сън, пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Когато Бойл се надигна да седне до нея, тя посегна да улови ръката му.
И видя кръвта.
- О, господи.
- В гората. Бяхме заедно. - Пръстите му стиснаха нейните здраво. - Така ли беше?
Тя кимна.
- Нещо като астрална проекция - така мисля. Двамата сме тук, но бяхме и там. Сигурно съм те привлякла с мен. Ти… ти удари с юмрук мъглата.
- Получи се и се почувствах много добре при това, макар че твоят огън свърши повече работа.
- Не, да. Не знам. Ти го удари и сякаш проби дупка в мъглата за миг. Аз… Но ти кървиш.
- Само драскотина е.
- Не, направена е от него. Не съм сигурна, че е просто драскотина. - Трябваше да се обади на Конър или Брана, но усещаше, просто знаеше, че това е нейна работа. - Аз трябва да се погрижа.
- Само една промивка и малко мехлем, щом настояваш.
- Не става така. - Сега сърцето й биеше толкова ускорено, по-бързо дори отколкото в съня, осъзна тя.
Той кървеше и Кеван бе пролял кръвта му.
- Това не е обикновена рана. Повярвай ми, проучвала съм въпроса.
Тя сложи длан върху недълбоката драскотина, затвори очи. И видя ръката му - силна, едра, загрубелите му и ожулени от боксьорските дни кокалчета. И кръвта, а после
256
Родът 0’Дуайър
и по-дълбоко, потърси в дълбочина и видя тънката черна линия на отровата на Кеван.