— Атритау ти е напомнял за липсата й?
Това е лъжата, която си повтаря.
Люет кимна, очите му бяха едновременно насълзени и изпълнени с очакване.
— Градът ми изглеждаше като гробница, след като тя умря. Една сутрин ни извикаха да се съберем, за да пазим стените, и си спомням как гледах на север. Горите сякаш ме… приканваха. Ужасът от детството ми се беше превърнал в убежище! Всички в града, дори братята и другарите ми в кварталната кохорта, сякаш тайно се наслаждаваха на смъртта й… на страданието ми! Трябваше да… бях принуден да…
Отмъстиш.
Люет погледна надолу към огъня.
— Да избягам — каза накрая.
Защо се залъгва по този начин?
— Никоя душа не се движи сама през света, Люет. Всяка наша мисъл покълва от мислите на други. Всяка дума е просто повторение на думи, изречени преди. Всеки път, когато слушаме, позволяваме на движението на нечия чужда душа да отнесе нашата. — Той спря, прекъсвайки рязко отговора си, за да обърка човека. Осъзнаването се стоварваше много по-силно, когато проясняваше някаква заблуда. — Затова си избягал в Собел, Люет.
За момент очите на трапера се разшириха от ужас.
— Но аз не разбирам…
От всичко, което бих могъл да кажа, той се бои най-силно от истините, които вече знае, но отрича. Всички външни човеци ли са така слаби?
— Напротив, разбираш. Помисли, Люет. Ако ние сме просто мислите и страстите си и ако мислите и страстите ни не са нищо повече от движенията на душата ни, значи ние самите не сме нищо повече от онези, които ни движат. Човекът, който си бил преди, Люет, е спрял да съществува в мига, в който жена ти е умряла.
— И затова избягах! — извика мъжът с очи едновременно възпламенени и молещи. — Не можех да го понеса. Избягах, за да забравя!
Учестен пулс. Колебание в свиването на мускулите около очите му. Той знае, че това е лъжа.
— Не, Люет. Избягал си, за да си спомняш. Избягал си, за да запазиш всички начини, по които ти е въздействала жена ти, да заслониш болката от загубата й от движението на други. Избягал си, за да превърнеш нещастието си в броня.
По увисналите бузи на трапера потекоха сълзи.
— Жестоки думи, Келхус! Защо казваш подобни неща?
За да те овладея по-пълно.
— Защото си страдал достатъчно дълго. Прекарал си години наред сам до този огън, отдаден на загубата си, питайки кучетата си постоянно дали те обичат. Трупаш скъпернически болката си, защото колкото повече страдаш, толкова по-отвратителен става светът. Плачеш, защото плачът е станал доказателство. „Вижте какво ми сторихте!“, това крещиш. И нощ след нощ осъждаш обстоятелствата, които са те прокълнали, в собствения си съд, като преживяваш наново болката си. Люет, ти се измъчваш, за да държиш света отговорен за мъченията си.
Отново ще отрече…
— И какво, ако е така? Светът е отвратителен, Келхус. Отвратителен!
— Може и да е — отвърна Келхус с тон на съчувствие и съжаление. — Ала светът отдавна е спрял да ти причинява болка. Колко пъти досега си крещял тези думи? И всеки път те са накъсани от същото отчаяние — отчаянието на човек, който има нужда да вярва в нещо, което знае, че е лъжа. Просто спри, Люет, откажи се да следваш отъпканите бразди, които мислите ти са изорали в теб. Спри и ще видиш.
Траперът се поколеба, когато мислите му се обърнаха навътре, с втрещено и отпуснато лице.
Разбира, ала му липсва смелостта да признае.
— Запитай се — притисна го Келхус — защо е това отчаяние?
— Няма отчаяние — отвърна глухо Люет.
Вижда мястото, което отворих за него, осъзнава безсмислието на всички лъжи в присъствието ми, дори онези, които казва сам на себе си.
— Защо продължаваш да лъжеш?
— Защото… защото…
През хриптенето на огъня Келхус чуваше учестеното биене на сърцето на Люет, като на хванато в капан животно. Тялото му се разтърси от хлипове. Той вдигна ръце, за да зарови лице в тях, но се спря. Вдигна очи към Келхус и заплака като дете пред майка си. Боли!, крещеше изражението му. Боли толкова силно!
— Зная, че боли, Люет. Освобождаването от страданието се изкупува само с друго страдание.
Толкова прилича на дете…