— К-какво да правя? — изхлипа траперът. — Келхус… Моля те, кажи ми!
Тридесет години, татко. Каква ли сила си овладял сред подобни хора.
И докато брадатото му лице бе озарено от огъня и топлотата на състраданието, Келхус отвърна:
— Ничия душа не се движи сама, Люет. Когато една любов умре, човек трябва да се научи да обича друг.
След известно време пламъците изтляха, а двамата останаха неподвижни и смълчани, заслушани в трупащата се ярост на поредната буря. Вятърът звучеше като огромни одеяла, които се блъскаха в стените. Гората стенеше и свистеше под тъмния корем на виелицата.
— Плачът може и да зацапва лицето — каза Люет, нарушавайки тишината с една стара поговорка, — но прочиства сърцето.
В отговор Келхус се усмихна с изражение на изумено разпознаване. Защо, бяха попитали древните дуниайни, да оковаваш страстите в думи, когато те говорят първо с изражения? В него живееше легион от лица и той можеше да си ги нахлузва със същата лекота, с която майстореше думите си. В сърцето на ликуващата му усмивка и състрадателния му смях пукаше студът на анализа.
— Ала ти не вярваш в това — каза той.
Люет сви рамене.
— Защо, Келхус? Защо боговете са те пратили при мен?
Монахът знаеше, че за трапера светът е изпълнен с богове, духове, дори демони. Той бе потопен в техните конспирации, претъпкан с поличби и знамения за капризите и шегите им. Като втори хоризонт, техните планове обгръщаха борбите на човеците — прикрити, жестоки, и в крайна сметка винаги фатални.
За Люет откриването му под снежните склонове на Собел не беше случайност.
— Искаш да знаеш защо съм дошъл?
— Защо си дошъл?
До момента Келхус бе избягвал да говори за мисията си и Люет, изненадан от скоростта, с която се бе възстановил и научил езика му, не го беше питал. Ала изучаването беше напреднало.
— Търся баща си, Моенгхус — каза той. — Анасуримбор Моенгхус.
— Той изгубен ли е? — попита Люет, безпределно благодарен за признанието му.
— Не. Напуснал е народа ми преди години, докато съм бил още дете.
— Тогава защо го търсиш?
— Защото той ме повика. Поиска да отпътувам и да го намеря.
Траперът кимна, сякаш всички синове трябва в един или друг момент да се върнат при бащите си.
— Къде е той?
Келхус замълча за момент, с очи привидно вперени в Люет, но всъщност фокусирани в точка в празното пространство пред него. Както премръзнал човек се свива на топка, за да събере колкото може повече кожа в ръцете си далеч от света, Келхус отдръпна повърхността си от стаята и се заслони в интелекта си, недокоснат от натиска на външни събития. Легионите вътре в него бяха усмирени, всички променливи — изолирани и преразгледани, така че бъркотията от възможни последствия, произлизащи от един искрен отговор на въпроса на Люет, разцъфтя през душата му. Вероятностният транс.
Келхус се изправи пред огъня. Също като толкова много въпроси, отнасящи се до мисията му, отговорът бе неизчислим.
— Шимех — каза накрая той. — Град далеч на юг, наречен Шимех.
— Повикал те е от Шимех? Но как е възможно това?
Келхус придоби леко зачуден вид, който не беше прекалено далеч от истината.
— Сънища. Повика ме чрез сънища.
— Магия…
Винаги тази смесица от възхита и страх, когато Люет промълвеше думата. Има вещици, беше му казал той, чиито настойчиви увещания можели да събудят дивите сили, заспали в земя, животно и дърво. Има свещеници, чиито молби проехтяват във Външността, докосвайки боговете, за да докоснат те света и да дарят мир на човеците. И има магьосници, чиито мисли били закон и чиито думи управлявали онова, което представлява светът, вместо само да го описват.
Суеверия. Навсякъде и във всичко Люет бъркаше онова, което следва, с онова, което предхожда, бъркаше следствието с причината. Човеците следваха, така че той ги наричаше „богове“ или „демони“. Думите следваха, така че той ги полагаше пред себе си и ги наричаше „свещени писания“ или „заклинания“. Прикован към следствието от събитията и сляп за причините, които ги предхождат, Люет просто се вкопчваше в самата си гибел, в човеците и техните деяния, като модел на онова, което предхожда.
Ала онова, което предхожда, бе научил дуниайнът, бе нечовешко.
Трябва да има друго обяснение. Няма магия.
— Какво знаеш за Шимех? — попита Келхус.