— Ранчото е станало манастир на кармелитки.
— Това пък откъде го чу? — попита Дювал, който не разбра, че отговорът на Рой би трябвало да прозвучи хумористично. — Там няма никакви монахини. В ранчото живее съпружеска двойка на име Пол и Анита Дресмънд. Там са от петнайсет години. Всички във Вейл мислят, че фермата е тяхна, пък и те не споменават нищо по въпроса. Четирийсет и пет годишни са, но приличат на хора, които са се пенсионирали на четирийсет, както самите те твърдят, или никога не са работили и са живели от наследство. Идеални са за работата.
— Каква работа?
— Пазачи.
— Кой всъщност е собственикът на ранчото?
— Ето, това е най-зашеметяващото.
— Сигурен съм.
— Част от задълженията на семейство Дресмънд е да се преструват на собственици и да не казват, че всъщност са пазачи. Обичат да ходят на ски, да водят безгрижен живот и не се притесняват от факта, че живеят в място с такава лоша слава, затова е било лесно да им затворят устата.
— Но проговориха пред теб.
— Ами, нали знаеш, хората приемат картата на ФБР и няколко заплахи за криминални обвинения много по-сериозно, отколкото би трябвало да го правят. Както и да е, до преди година и половина им е плащал някакъв адвокат от Денвър.
— Знаеш ли името му?
— Бентли Лингърхолд. Но мисля, че не трябва да си правим труда да се занимаваме с него. До преди година и половина чековете за семейство Дресмънд са били издавани от попечителски фонд „Вейл Мемориал Тръст“, за чиито дела се е грижел този адвокат. Носех преносимия си компютър, свързах се с „Мама“ и го проучих. Фондът вече не функционира, но още има информация за него. Всъщност фондът се управлява от друг фонд, който още съществува — „Спенсър Грант Ливинг5 Тръст“.
— Мили Боже.
— Изумително, нали?
— Синът още е собственик на ранчото?
— Да, чрез друг фонд, който той контролира. Преди година и половина собствеността е била прехвърлена от „Вейл Мемориал Тръст“, всъщност притежание на сина, на офшорна корпорация на Кайманските острови. Това е освободен от данъци рай на Карибите, който…
— Да, знам. Карай по-нататък.
— Оттогава семейство Дресмънд получават чековете си от нещо, наречено „Ванишмънт6 Интернешънъл“. Чрез „Мама“ проникнах в банката на Кайманските острови, където се намира сметката. Не можах да разбера каква е сумата, нито да видя файловете за операциите, но открих, че „Ванишмънт Интернешънъл“ се контролира от компания със седалище в Швейцария. „Амелия Иърхарт Ентърпрайзис“.
Рой се размърда неспокойно на седалката. Искаше му се да бе взел писалка и тефтер, за да запише всички тези подробности.
— Дядото и бабата — продължи Дювал, — Джордж и Етъл Порт, създали „Вейл Мемориал Тръст“ преди повече от петнайсет години, около шест месеца, след като избухнал скандалът с Акблом. Използвали са фонда, за да управляват имота си, без да свързват имената им с него.
— Защо не са продали ранчото?
— Нямам представа. Година по-късно те основали „Спенсър Грант Ливинг Тръст“ за момчето, тук, в Денвър, чрез адвоката Бентли Лингърхолд, точно след като по съдебен ред променили името на хлапето. И в същото време поверили контрола върху „Вейл Мемориал Тръст“ на онзи тръст. Но „Ванишмънт Интернешънъл“ е започнал съществуването си едва преди година и половина, дълго след смъртта на бабата и дядото, затова сигурно е създаден от самия Спенсър Грант. И така, той е изнесъл парите си от Съединените щати.
— И горе-долу по същото време Грант започва да заличава името си от публичните регистри — замислено каза Рой. — Добре, кажи ми нещо… Когато говориш за фондове и офшорни корпорации, ти имаш предвид много пари, нали?
— Много — потвърди Дювал.
— Но откъде са дошли? Знам, че бащата е бил известен…
— Знаеш ли какво е станало с него, след като се е признал за виновен?
— Кажи ми.
— Приел е да прекара остатъка от живота си в клиника за душевноболни престъпници. Не е имал шанс за условна присъда. Акблом не е оспорил нищо и не е обжалвал решението на съда. От момента на ареста си до края на процеса той е бил абсолютно спокоен. Нито е избухвал, нито е показвал угризения от стореното.
— Не е имало смисъл. Знаел е, че няма начин да го оправдаят. Акблом не е душевноболен.
— Не е ли? — учуди се Дювал.
— Ами, искам да кажа, че не се е държал безразсъдно, не е бръщолевел несвързано, не е буйствал или нещо подобно. Знаел е, че не може да се отърве. Проявил е реализъм.
— Предполагам. Както и да е, бабата и дядото са направили сина законен собственик на имуществото и парите на Акблом. Всъщност по молба на семейство Порт съдът разделил имуществото между момчето и най-близките роднини на жертвите. Искаш ли да отгатнеш по колко са си поделили?