Тя се приближи до форда и видя на покрива статив с фотоапарат. В багажника имаше подобни технически средства.
Фотографът беше брадат и ядосан. От ноздрите му излизаше пара, сякаш всеки момент щеше да експлодира.
— Развалихте снимката ми. Онази безупречна бяла ивица сняг, извиваща се към издадената, огненочервена скала. Какъв контраст. Какъв драматизъм. А вие съсипахте всичко.
Ели погледна скалното образувание зад хеликоптера. Скалите още бяха огненочервени и блестяха на лъчите на клонящото на запад слънце, но снегът наистина вече не беше безупречно бял, а утъпкан.
— Съжалявам.
— Това не е достатъчно — троснато отговори мъжът.
Тя се вторачи в снега около форда. Доколкото виждаше, единствените стъпки в снега бяха неговите. Той беше сам.
— Но какво всъщност правите тук? — попита фотографът. — Тук не е разрешено да се вдига такъв шум. Това е природен резерват.
— По-добре помисли как да запазиш живота си — каза Ели и извади от коженото си яке деветмилиметровия „ЗИГ“.
Тя се върна в хеликоптера и докато държеше на прицел тримата мъже, Спенсър отряза ивици от тапицерията и завърза ръцете и краката им за седалките.
— Няма да ви запушвам устата — каза той. — И без това никой няма да ви чуе, ако викате.
— Ще умрем от студ — ядосано рече пилотът.
— Най-малко след час ще съумеете да освободите ръцете си. И после ще вървите половин час или четирийсет и пет минути до магистралата, над която прелетяхме. Няма да имате време да измръзнете.
— За всеки случай, щом стигнем до града, ще се обадим на полицията и ще им кажем къде сте — каза Ели.
Вече се бе здрачило. Звездите започнаха да се появяват на изток, където тъмнолилавото небе се извиваше към хоризонта.
Спенсър караше форда, а Роки дишаше в ухото на Ели от мястото си зад предната седалка. Лесно намериха черен път до магистралата. Маршрутът беше ясно очертан от следите от гуми в снега, които фордът бе оставил по пътя си към живописната долчинка.
— Защо им каза, че ще се обадим на полицията? — попита Спенсър.
— Искаш да умрат от студ ли?
— Мисля, че това едва ли ще стане.
— Не бих рискувала.
— Да, но в днешно време е възможно всяко обаждане до полицейски участък да бъде прието по линия за идентификация на самоличността. Всъщност един по-малък град като Гранд Джънкшън, където няма голяма престъпност по улиците и не се изискват кой знае какви ресурси, много по-вероятно е парите да се използват за модерни комуникационни системи. Обаждаш им се и те веднага установяват от кой адрес телефонираш. Информацията се появява на екрана пред дежурния полицай. И така могат да разберат в коя посока сме поели.
— Знам. Но няма да го направим толкова лесно за тях — каза Ели и му обясни какво има предвид.
— Харесва ми — рече Спенсър.
Затворът за душевноболни престъпници „Роки Маунтин“7 беше построен по време на Голямата депресия и изглеждаше непоклатим и внушителен като самите Скалисти планини. Сградата беше ниска, разположена несиметрично, с множество пристройки и прозорци с решетки. Стените бяха облицовани със стоманеносив гранит. Още по-тъмен гранит бе използван за очертаване на прозорците и вратите и корнизите с каменни фигури. Цялата купчина се бе прегърбила под таванско помещение с кула и покрив от черни плочи.
Според Рой Майро цялостният ефект беше потискаш и зловещ. Без преувеличение можеше да се каже, че сградата прилича на човешко същество, седнало на хълма и потънало в черни мисли. На фона на сенките на стръмните склонове, издигащи се зад затвора, прозорците бяха изпълнени със зловеща жълта светлина, която сякаш се отразяваше от подземията на демон, обитаващ недрата на Скалистите планини.
Докато вървеше към кабинета на доктор Палма, Рой бе обзет от състрадание към окаяните души, затворени в тази купчина от камък. Натъжи се и за също така страдащите пазачи, които, грижейки се за душевноболните, бяха принудени да прекарат по-голямата част от живота си в тази обстановка. Ако имаше властта да го направи, той би запечатал всеки прозорец и отдушник и би освободил болните и персонала от нещастието им с бавно действащ, но смъртоносен газ.
Приемната и кабинетът на доктор Сабрина Палма бяха обзаведени толкова красиво и луксозно, че в сравнение със сградата, в която се намираха, приличаха на нюйоркска мансарда или на крайбрежна вила в Палм Бийч, но не през трийсетте години, в които останалата част от затвора, изглежда, още живееше. Канапетата и столовете бяха тапицирани със сребриста и златиста коприна, а масите и рамките на огледалата — изработени от различни екзотични дървета. Килимът беше бежов и мек. В средата на вътрешния кабинет имаше масивно бюро във формата на полумесец, което сигурно струваше четирийсет хиляди долара.