Гробището оставаше спокойно, абсолютно неподвижно. Сякаш бе затаило дъх в очакване. Редиците от бели каменни плочи, простиращи се от двете й страни, леко проблясваха в здрача. Мередит се вслушваше във всеки звук.
И тогава го чу. Отекнаха нечии тежки стъпки.
С наведена глава тя замря, преструвайки се, че нищо не е забелязала.
Стъпките се чуха по-отблизо — идващият не се опитваше да се прокрадва тихо.
— Здрасти, Мередит.
Мередит се огледа стреснато.
— О… Тайлър — каза тя. — Така ме изплаши. Мислех, че е… няма значение.
— Да? — Тайлър изпъна устни в смущаваща усмивка. — Е, извинявай, че те разочаровах. Но това съм аз, само аз и никой друг.
— Какво правиш тук, Тайлър? Няма ли готини купони за теб?
— И аз мога да ти задам същия въпрос. — Тайлър сведе очи към надгробната плоча, към букета и пискюла върху него. Лицето му потъмня. — Но мисля, че вече зная отговора. Ти си тук заради нея. Елена Гилбърт. Светлина в мрака — прочете той надгробния надпис с иронична интонация.
— Точно така — изрече Мередит спокойно. — Не знаеш ли, че името Елена6 означава светлина? А сега тя сигурно е обкръжена само от мрак. Мракът, който почти я повали, но накрая тя победи.
— Може би — рече Тайлър, потърка замислено челюстта си и й хвърли кос поглед. — Но знаеш ли, Мередит, в мрака има нещо забавно. В него винаги те чака нещо изненадващо.
— Като тази вечер — каза Мередит и вдигна очи към небето. То беше ясно и осеяно със слабо светещи звезди. — Много е тъмна, Тайлър. Но рано или късно слънцето ще изгрее.
— Да, но първо ще изгрее луната. — Тайлър внезапно се захили, сякаш това бе някаква шега, която само той си разбираше. — Хей, Мередит, виждала ли си надгробната плоча на рода Смолуд? Я ела с мен да ти я покажа. Не е далеч.
Също както тогава я бе показал на Елена, припомни си момичето. Донякъде жонглирането с думи й доставяше удоволствие, но за нищо на света нямаше да забрави за какво бе дошла тук. Студените й пръсти бръкнаха в джоба на палтото й, за да напипат тънкото клонче от върбинка.
— Няма нужда, Тайлър, предпочитам да остана тук.
— Сигурна ли си? Гробището е опасно място да оставаш сама.
Неспокойните духове, припомни си Мередит. Погледна го право в очите.
— Зная.
Той отново се ухили, разкривайки зъби, едри като надгробните плочи.
— Както и да е, но ако имаш добро зрение, можеш да я видиш и оттук. Ето, погледни натам, към старото гробище. Е, сега виждаш ли нещо като блестящо в червено в средата на гробището?
— Не. — Над дърветата в източна посока се появи някакво бледо сияние. Мередит задържа погледа си на него.
— Е, хайде, Мередит. Дори не се опита да погледнеш. По-добре ще виждаш, след като луната изгрее.
— Тайлър, нямам повече време за губене. Тръгвам си.
— Не, няма да си тръгнеш — отсече той. И тогава, докато пръстите й, свити в юмрук в джоба й, продължаваха да стискат върбинката, той добави: — Искам да кажа, че няма да си тръгнеш, докато не ти разкажа историята на този надгробен паметник, става ли? Страхотна история е. Разбираш ли, този надгробен паметник е изсечен от червен мрамор — единственият от този вид в цялото гробище. А пък сферата отгоре — виждаш ли я? — сигурно тежи цял тон. Но въпреки това се движи. Задвижва се всеки път, когато някой от семейство Смолуд ще умре. Дядо ми не вярвал в това и издълбал един белег отпред, отдолу на сферата. Имал навика да идва тук веднъж в месеца, за да проверява дали белегът се е отместил. Един ден пак дошъл и установил, че драскотината се намира на задната страна. Опитал всичко, за да я върне в предишното й положение, но не успял — сферата била прекалено тежка. А през нощта умрял в леглото си. Погребали го под сферата.
— Вероятно е получил инфаркт от прекаленото напрягане — отбеляза Мередит хапливо, но дланите й изтръпнаха.
— Много си забавна. И винаги толкова съобразителна. Винаги толкова спокойна и хладнокръвна. Трябва да се случи нещо много страшно, за да се разкрещиш, нали?
— Тръгвам си, Тайлър. Достатъчно си поговорихме.