Противно на инстинктите си и на казаното от собствените му очи, които твърдяха, че елфът трябва да се е отправил именно във видяната посока, Хаерн замахна надясно.
Мечът на Гревен пак посече ръката му, но това далеч не беше смъртоносния удар, който елфът бе целил. Удивен, посланикът се оказа отнесен от инерцията си право в ръцете на Хаерн, като в прегръдка. И остана вцепенен, зинал.
С рязко движение Стражителя изтегли мечовете си от стомаха му. Елфът изпусна меча си и се свлече върху покрива, по гръб. Хаерн остана неподвижен, загледан в него. От оръжията му се стичаше кръв.
— Смъртта ми не променя нищо — каза Гревен Трил и се задави. Кръв изхвърча от устните му. — Вашата война, вашата омраза, е гнилост, която ще ви унищожи и изпепели. Дори и без моята намеса вие, човеците, ще се самоунищожите.
— Зная.
— Тогава защо се изправи срещу мен, Стражителю? Защо искаше да ме спреш?
Хаерн коленичи край него и го погледна в очите. Искаше елфът да види решителността, която пламтеше в тях.
— Защото трябваше да го сторя. Ще се боря с всичко това до последния си дъх. Ще се боря със слабостта и разрухата. Може и да не постигна успех, но няма да седя със скръстени ръце и да наблюдавам как всичко погива. Ти може и да не си способен да го съзреш, но у нас има и добро. И аз ще открия начин да го спася.
Гревен се претърколи по корем, за да запълзи към коленичилия Диредон, който бе наблюдавал битката.
— Те ще ни погълнат — с отслабващ глас каза посланикът. — Точно както поглъщат себе си. Трябва ли и ние да умираме заедно с тях?
Диредон поклати глава.
— Не си ти този, който ще определи това, Гревен. Дано Селестия се смили над теб, защото аз не мога.
Хаерн насочи меча си към лявата страна на гърба му.
— Почивай в мир — изрече той и натисна. Върхът на острието прониза сърцето. След един последен спазъм посланикът утихна.
Диредон бавно се изправи, като внимаваше да не стъпва на ранения си крак. А Хаерн отряза качулката на плаща си и я захвърли. Повтори процедурата и с наметалото на мъртвия елф. Качулката на посланика бе опръскана с кръв, но петънцата почти не се забелязваха върху тъмния плат.
Стражителя си пое дъх и обви главата си с качулката. Сенките веднага обгърнаха лицето му. Когато заговори, гласът му също бе променен от магията.
— Това е краят — каза той.
Диредон се навъси насреща му.
— Възнамеряваш да почетеш смъртта му? — попита той. Имаше предвид качулката.
Хаерн поклати глава:
— Не. Той не заслужава почит. Ще я нося, за да не забравям никога.
— Какво да не забравяш?
Стражителя погледна към трупа на Гревен.
— Ние сме смъртни, а не богове, без значение колко животи сме отнели. В състояние ли си да тичаш?
— Върви без мен — поклати глава Диредон. — Приятелите ти се нуждаят от помощ. Аз ще те последвам.
— Ще те чакам.
Този път Хаерн не скочи от покрива, а внимателно се спусна и закуца към пристанището.
Глава двадесет и шеста
Зората неумолимо напредваше, но точно сега бе настъпило най-мрачното време на нощта.
Още от разстояние Хаерн видя нещо, което го съкруши. Въпреки това той стисна зъби, отказващ да пусне надеждата.
— Не — прошепна той. — Моля те, Ашур… Не бива всичко да свърши така.
И въпреки това тялото на Зуса лежеше неподвижно.
Обгърнал се плътно, за да държи на разстояние неочакваните тръпки, той продължи. От Алиса нямаше и следа. Дори и закотвените кораби изглеждаха пусти. Най-вероятно екипажите им се бяха отправили към имението на Инграм. Нека се сражават за града.
Край тялото на Зуса той коленичи и притисна пръсти до шията й. Не искаше да поглежда към кървавата рана върху стомаха й. Не му се искаше да се замисля кой я е причинил.
Пулс имаше.
— Благодаря ти — почти беззвучно изрече Хаерн.
Той откъсна най-чистите парчета от наметалото си, за да спре кръвта и превърже раната. Раздвижването я свести: жената простена и отвори очи. Хаерн внимателно размота ивиците от лицето й. Погледът й се насочи към него; въпреки болката, Зуса се усмихваше.
— Знаех си, че ти… — дрезгаво поде тя.
— Не говори — каза Стражителя и продължи да превързва раната. — Лежи неподвижно. Трудно ми е да повярвам, че си още жива.