— Не — каза Уорик. — Аз трябва да го сторя. Така ще изглежда подобаващо. — Той се обърна към прислужника. — Бъди така добър…
— Ърл, сър.
— Нека пратеникът поеме обратно и предаде на елфа да ни почака. Веднага тръгваме да му заведем Алиса.
Слугата се поклони и побърза да се отдалечи. Уорик също напусна стаята и излезе навън. Повечето от телата в двора бяха разчистени, но кръвта все още оставаше. Определено следващата година тревата щеше да избуи. Наоколо продължаваха да се суетят слуги, които се стараеха да заличат всички следи от битката и да накарат нещата да изглеждат точно като преди. Нямаше да успеят, разбира се. Сега Уорик стоеше начело. Много неща щяха да се променят. Към по-добро.
Двамата пазачи пред входа на тъмницата се поклониха сковано. Уорик знаеше, че Инграм далеч не е любимец на народа, но пък самият той представляваше нещо съвсем непознато, неочаквано оказало се на власт. За начало нямаше да обръща внимание на особените им погледи и лекото колебание в гласовете им. Но щеше да дойде момент, в който да се погрижи за привличането им. Или да си осигури покорството им с помощта на ужас.
— Доведете ми Алиса — нареди той. — Недокосната.
Единият войник се поклони ниско и бързо изчезна в тъмницата. А изчакващият Уорик повика друг от стражите си и нареди приготвянето на ескорт: той нямаше намерение да пътува из града сам, не и когато бунтовете и пожарите оставаха толкова скорошен спомен. Разбира се, повечето от тези безредици бяха избухнали заради неговата намеса, но все пак…
Войникът се завърна, водещ Алиса. Уорик сви старческия си гръбнак в леко подигравателен поклон.
— Надявам се престоят да ти е харесал.
Лицето и роклята й бяха покрити с мръсотия, която не бе съумяла изцяло да прикрие белезите от неотдавнашната веселба на пристанището. Но в отговор на думите му тя се усмихна сияйно, сякаш е била поканена тук на чай.
— Останах във възторг от тукашния разкош — рече тя. — Това е нещо, което не бива да пропускаш да усетиш и сам.
Уорик се засмя.
— Малко вероятно. Гробът ще ме намери много преди тези килии.
— Човек винаги трябва да се надява.
— Съветвам те да спестиш очарованието си за елфите. Ще ти е нужно, за да си спасиш главата.
Заедно с все още окованата Алиса те напуснаха имението и се отправиха към портите. Уорик се възползва от разходката, за да разгледа града с нови очи. Различните магазини вече не бяха негови партньори; кръчмите преставаха да бъдат места, където хората му прахосваха парите си. Сега всичко това му принадлежеше, намираше се под негова защита. Жителите на Ейнджълпорт щяха да му плащат данъци, да коленичат в нозете му и да му оказват почит, каквато един обикновен забогатял от търговия човек никога не би могъл да получи. Дори и самите хора му изглеждаха различни: сега те бяха негови поданици.
Разбира се, останалите Търговски лордове също щяха да запазват известно влияние и да получат свои земи от околните територии. Цялата Рамера бе тяхна.
Пред портите на града войниците отдадоха чест и се отдръпнаха.
— Къде е елфът? — попита Уорик. За момент бяха поспрели под каменната арка на стената.
— Ако имате зорко око, можете да го видите. — Един от войниците посочи към хълмовете.
Уорик поклати глава: на младини бе стоял на върха на мачтата, за да разглежда флаговете на приближаващите кораби, но сега не разполагаше със същите очи. Все пак можеше да види посочения хълм и именно към него се отправи ескортът.
Минутите минаваха, отброявани от дрънченето на брони и вериги. Скоро Уорик можа да види и самия елф. До този момент пратеникът не му изглеждаше познат.
— Бъдете здрав, поданико на Келасар — извика той.
— И вие, покровителю на Ейнджълпорт — отвърна елфът. Уорик се подсмихна. Поне този беше учтив.
След още няколко крачки имаше възможност да огледа пратеника още по-добре. Елфът имаше дълга кестенява коса, внимателно сплетена, за да не закрива очите му. Без да напуска върха на хълма, той се поклони ниско.
— Трябва да се извиня за предишните ни недоразумения — каза Уорик и се поклони по-символично. — Новото ми положение ми позволява да погледна нещата от нов ъгъл. Вярвам, че вашият народ бе настоявал за предаването на лейди Алиса Гемкрофт, за да бъде съдена. С този жест искам да положа началото на нова дружба между нас.
С тържествена сериозност елфът кимна.