За начало, семейство Амър се нуждаеше от нова глава.
Той се подсмихна заради мрачния каламбур. Изглежда случката с Привидението непрекъснато напомняше за себе си.
Май беше прибързал с нареждането си за изхвърлянето на главата. Трябваше да я връчи на съпругата на Уилям. Винаги бе ненавиждал дъртата вещица.
Заобикалянето на поредния ъгъл го накара да установи, че не е сам. Рус мъж бе застанал пред прага на недалечна стая и се взираше. Той изглеждаше познат на Улрих. В следващия миг търговецът се сети къде го е виждал: край Алиса Гемкрофт. Мъжът бе прекалено добре облечен за слуга. Може би някакъв далечен роднина…
— Изгубили ли сте се? — попита той. Реши, че е най-добре да накара другия да обясни причината за присъствието си. Това намаляваше вероятността същото питане да бъде отправено към него самия.
— Само разглеждам. — Другият кимна към стаята. — Тук ли се е случило?
Улрих също надникна вътре и осъзна, че това действително е стаята на Тарас.
— Така смятам. Какво ви е довело тук? Нездраво любопитство?
— Нещо такова.
Търговецът протегна ръка. Несъмнено и този мъж желаеше да се измъкне от службата. Още отсега го харесваше.
— Улрих Блекуотър — представи се той.
— Хаерн… Гемкрофт.
Улрих повдигна вежда. Гемкрофтови бяха започнали да се множат като зайци. Ето още един, за когото не бе чувал.
— Е, Хаерн, какво ви води в Ейнджълпорт?
Другият се поколеба за миг и отново се обърна към стаята.
— На меден месец съм.
— Погребението не е особено подходящо място. Освен ако не търсите подходящи стаи? Смятам, че за момента тази ще остане празна. — Улрих се засмя, сетне попита: — Случайно съпругата ви да се нарича Зуса?
Лекото колебание беше достатъчен отговор. Улрих го тупна по рамото и се изненада от стабилността му. Почти като удар по скала.
— Щастлив негодник. Не бих ви винил, ако се възползвате от леглото на мъртвец, след като сте обвързан с такава жена.
Хаерн видимо се смути, което още повече развесели Улрих. Съблазняването на Зуса се превръщаше в далеч по-голямо предизвикателство: тя нямаше доброволно да се отдели от подобен русокос и синеок красавец. Налагаше се да си послужи с някои от специалните си средства, за да я има поне веднъж преди младоженците да поемат обратно към Велдарен.
— Знаете ли какво точно се е случило тук? — каза Хаерн и прекрачи прага на стаята. Улрих го последва, също любопитен.
— Само слухове. Според тълпата тук са вършали стотина души. Аз мисля, че е бил само един човек, глупак, когото простолюдието нарича Привидението. Той посякъл телохранителите като зелки, накълцал Тарас и Джули, а после изчезнал сред облак дим.
— Дим? — прошепна Хаерн. — Разбирам.
Стаята бе чиста, но пораждаше оголено усещане. Леглото стоеше без чаршафи. Килимът бе прекалено безупречен; отсъстваха белезите на обитаемост, които донасяха уют. Стъклото също изглеждаше подновено. Стените бяха покрити с прясна боя, чиято миризма все още се долавяше.
Хаерн се огледа и посочи тавана.
— Мамка му — промърмори Улрих, когато на свой ред отметна глава назад.
Стопаните бяха се погрижили за спалното бельо, пода и стените, но бяха пропуснали кръвта по тавана.
— Това не е било поръчково убийство — продължи младият мъж. — Не мисля, че е имал зъб на двойката. Искал е да остави съобщение, да се увери, че то ще отекне далече.
Нещо в тихите му думи и поведението му накара Улрих да изпита известно неспокойство. Едва сега той осъзна, че събеседникът му е окачил два меча на колана си.
— Какво ви кара да мислите, че някой би отсякъл главата на човек, би изкормил вътрешностите му и би пръснал кръвта му като умопобъркан художник, а няма да изпитва нищо към жертвата си?
Гемкрофт се приближи към прозореца и изпробва здравината му.
— Пощадил е дъщеричката. Видях Мадлин да я държи.
Улрих присви очи.
— Какъв казахте, че сте на Алиса?
Хаерн се обърна към него.
— Втори братовчед.
— Кой е баща ви?
— Това изпит ли е?
Търговецът бавно започна да отмества ръка към кинжала си.
— Това е неподходящ отговор.
Лицето на извърналия се Хаерн помръкна. Решителност започна да изпълва сините очи. Позата му се промени едва забележимо: мускулите му оставаха отпуснати, но готови. Ръцете му си останаха отпуснати, но сега докосваха дръжките на оръжията, готови да изтеглят.