— Аз съм гост на семейство Кинън — каза Хаерн. — Не знаех, че трябва да се отчитам пред вас.
Улрих почувства неочаквана нервност, изложен под огледа на удивителна настойчивост. Със сепване той установи, че се бе чувствал по същия начин в присъствието на Привидението.
— Простете, ако съм ви обидил. — Търговецът пусна кинжала си. — Подир случилото се всички сме малко изнервени и непрекъснато ни се привиждат убийци.
Очите на Хаерн блеснаха.
— Аз нямам навика да живея в страх от тях.
— Мога да си представя.
Хаерн напусна стаята. При излизането си той мина на един лакът от Улрих. За частица от мига търговецът възнамеряваше да изтегли кинжала си и да го забие в гърба му, но се овладя. Увереност като тази, която събеседникът му демонстрираше в този момент, винаги бе придружена от покритие. Очевидно този Хаерн не го смяташе за заплаха. Обидата болеше.
Той приглади ризата си и се върна в залата, за да изчака брат си. Наскърбителните погледи, с които го засипваха слугите, не го трогваха.
Стори му се, че е чакал цяла вечност, но най-накрая първите гости започнаха да се завръщат. Улрих остана седнал, като се изправи едва при появата на Стърлинг. Чакането го бе изнервило — той искаше да се занимава с важните дела, а не с престорено съчувствие и циврене.
— Наред ли е всичко? — попита Стърлинг, забелязал видимото раздразнение на брат си.
— Трябва да вървим. Достатъчно отлагахме.
— Какво сме отлагали?
— Неизбежното. Неотдавна главата на Уилям Амър, отделена от раменете му, потъна в океана.
Стърлинг го изгледа като зашлевен. Гняв започна да се просмуква сред скръбта му.
— Кой би се осмелил да… — Той млъкна и поклати глава. Бе разбрал думите на брат си. — Той, нали? Привидението? Какво сме направили, за да си навлечем гнева му?
— Говори по-тихо. — Улрих го хвана под ръка и го поведе към изхода. — Не зная. Свикай среща за утре. Ще оставим роднините на Уилям да подготвят погребението и да назначат един от синовете на негово място.
— А ти по каква работа бързаш?
— Това вече не те касае.
Домакините стояха край вратата. Мадлин стискаше новороденото, точно както Хаерн бе казал. Братята се сбогуваха с тях и се разделиха, като всеки се отправи към дома си. Оставяйки на Стърлинг да разпространи вестта (ако останалите трима все още не знаеха), Улрих се насочи право към спалнята си. Домът му бе обширен, но пуст. Без деца, без съпруга, без семейство. Точно както обичаше.
След като захвърли неудобните дрехи и заключи вратата, той извади кесията с виолетовия лист. Но не посегна да я разтвори веднага, а първо дръпна завесите. Впоследствие светлината винаги нараняваше очите му.
Той постави цяло листо в устата си, захапа го и започна да диша дълбоко. Познатата замайваща лекота изникна веднага; кръвта започна да блъска в слепоочията му. Той се опита да си представи Зуса без дрехи.
Сред еуфорията го обзе решителност, траяла през следващите два часа. Каквото и да му костваше това, той щеше да я има. И щеше да се увери, че онзи арогантен Хаерн ще научи. Но за него си помисли само за миг, откъслечно. Всичките му мисли бяха насочени към насилственото налагане на волята си над красивата му съпруга. Най-сетне влиянието на наркотика изчезна и Улрих заспа, разпръснал телесния си възторг.
Глава четвърта
Алиса влезе в ролята на мила подкрепа и се присъедини към изпращането на гостите. Наложи й се да изтърпи десетки люде и да се държи с тях като към съвсем близки.
— Добре ли си? — попита я Зуса, когато другата жена затвори очи и започна да разтрива челото си.
— Нищо ми няма. Но ми е мъчно за Натаниел.
— Обгърнати сме от чужда скръб. Разбираемо е, че започваш да се тревожиш за близките си.
— Това не означава, че тези мисли ми харесват.
— Тогава пий. — Зуса й подаде чаша. — Виното отлично помага за забравяне.
Алиса се усмихна.
— Това е така.
Тя се надяваше, че прогорилата гърлото й течност поне малко ще спомогне за прогонването на умората й.
Пристигна слуга, който я уведоми, че стаята й е готова.
— Ами Зуса и Хаерн? — попита Алиса.
— За тях също е отделена стая, макар че е в задната част, близо до слугинските помещения. Надявам се това няма да представлява проблем.