— Невъзможно. Бракове като нашия са неразрушими.
Тя се изкикоти и го хвана за ръката.
— За пред хората — намигна тя. Хаерн поклати глава и се засмя.
— Имаш късмет, че си красива.
Усмивката на Зуса изгуби радостта си. Двете с Алиса се спогледаха.
— Да — бавно каза безликата. — Късмет.
Хаерн не разбра, но тъй като Зуса не каза нищо повече, той не продължи темата: оглеждането за крадци поглъщаше по-голямата част от вниманието му. Те бяха навсякъде — край ъглите, праговете, край сергиите. Човек с неговия опит ги различаваше веднага. На два пъти бе забелязал крадци да се смесват с тълпата, насочени към целта си, и на два пъти се бе намесвал. Към първия крадец се бе обърнал с някакъв въпрос, което бе позволило на набелязаната дама да отмине. Втория само бе сграбчил за ръката и се бе усмихнал.
— Не ме пипай — тросна се крадецът и издърпа ръката си.
— Прощавай — усмихна се Хаерн, но остана пред него. — Припознах се.
През това време набелязаната жертва се бе отдалечила. Зуса го сгълчи за детинщините.
— Не можеш да спреш всяко престъпление — каза тя и го стисна за ръката. — Светът не е толкова малък.
— Поне мога да спра онези, които виждам.
— Дори това някой ден ще докара смъртта ти. Сега не сме във Велдарен. А точно сега ти не си Стражителя. Отпусни се. Трябва да играем влюбени.
Хаерн се засмя и неволно се усети да се изчервява.
— Да. Как можах да забравя.
Двамата отново се присъединиха към Алиса и продължиха с разглеждането. Най-сетне Хаерн откри нещо, което представляваше интерес за него: цяла сергия с мечове, до един превъзходно изработени.
Той бе взел едно от оръжията и го разглеждаше, когато дочу гръмък вик, долетял откъм градските стражи.
— Какво става? — обърна се Хаерн към продавача.
— Ще бесят някого — отвърна ковачът. — Явно отскоро си в града, така че върви да погледнеш. Ще ти се стори забавно.
Младият мъж върна меча, наклони глава в почтителния начин, на който Алиса го бе научила, и се върна при Зуса. Двете жени вече се бяха отправили на север, към голям площад.
— Чу ли? — попита го безликата.
— Отчасти.
Зуса го погледна.
— Призовават Стражителя.
Алиса скръсти ръце и се приведе към двама им.
— Не се намесвайте. Само гледайте. Ако някой от вас бъде разкрит, вината ще падне върху мен. Нямам намерение да прекарам посещението си в тъмница.
— Стражителю! — отново изкрещя войникът. Той бе застанал върху дървена платформа; зад него висяха пет примки. Пред погледа на Хаерн редица мърляви и недохранени мъже започнаха да се изкачват по стълбите. Ръцете им бяха вързани зад гърба. — Стражителю, излез напред.
— Какво става тук? — попита Хаерн.
— Не е ли очевидно — отвърна Зуса.
Може би беше, но Хаерн отказваше да повярва. Събраните утихнаха, а войникът започна да крещи отново. Върху лицето му имаше татуировка, която мнозина други от градската стража носеха: меч, покриващ дясното око.
— Убиецо. Страхливецо. Знай, че в Ейнджълпорт няма място за теб. Няма да търпим присъствието ти. Миналата нощ ти си убил двама от градската стража и си ранил трети. За всеки невинен, когото нападнеш, десет от затворниците ще увисват. Така нарежда лорд Инграм Мърбанд.
Появата на маскирания екзекутор бе посрещната с възторжен рев от тълпата. Той започна да поставя примките около вратовете на първите петима. А ръцете на Хаерн започнаха да треперят.
— Как смеят? — прошепна той.
Зуса стисна ръката му.
— Това са престъпници. Техният живот не струва нищо.
Когато над главите на обречените бяха нахлузени и качулки, екзекуторът слезе и заобиколи платформата, където се намираха освобождаващите въжета. Едно силно дръпване бе достатъчно да отстрани дъските под нозете на осъдените. Предишният войник крачеше край осъдените и съобщаваше престъпленията им. Убиец. Крадец. Изнасилвач. Ликуването се усили, когато екзекуторът хвана първото въже и го омота около яката си ръка.
При дръпването обреченият увисна.
— Не и заради мен — прошепна Хаерн. — Не и заради мен.
Едно след друго палачът дръпна и останалите четири въжета.
— Убили сме стражи — продължи той. — Не крадци. Пазачи.
— Не знаехме — настоя Зуса.
Нямаше значение. Двама мъртви и един жив, когото бяха оставили да предаде съобщението. Тридесет души щяха да умрат.