— Лори все още е покъртен от загубата на сина си — каза Улрих и бързо погледна към Стърлинг. — Мисля, че той ще подкрепи варианта, който най-бързо сложи край на тази нелепица. Що се отнася до Алиса… Тя е същинска фурия с гърди. Непредсказуема е.
— А елфите? — попита Уорик.
— Няма да има значение. — Стърлинг се изтръгна от някакъв свой унес. — Стига да продължим да плащаме на правилните лордове, Инграм няма да може да спре зараждането на войната. Докато ловците и дървосекачите навлизат в елфическа територия, конфликтът ще продължава да се изостря. Рано или късно елфите ще отстъпят, защото в противен случай рискуват собственото си унищожаване.
— А ако все пак изберат война? — попита Флинт.
— Добър въпрос — рече Арън. — Компромисът би бил по-лесен за приемане. Няма да ни се налага сами да отглеждаме виолетов лист, ако елфите ни го предоставят доброволно.
Улрих поклати глава:
— Те не бива да разбират, че виолетовият лист е същинската причина за този спор. Исканията за храна и материал за домове и кораби е нещо, което не биха могли да откажат, без да изглеждат жестоки и дребнави. Но не бихме запазили моралното си превъзходство, ако настояваме за някаква си билка. Изберат ли войната, така да бъде. Ще извлечем приходи и от нея, както извличаме печалба от всичко останало. Сега, ако простите дързостта ми, бих искал да получа правото аз да бъда наш представител на срещата.
— Ти? — Уорик повдигна рунтави вежди. — И защо?
Улрих си помисли за Зуса — тя най-вероятно щеше да дойде с Алиса. Или поне нямаше да се намира далеч.
— Защото ни е нужен човек, който няма да търпи да го тъпчат. Всички знаете, че аз съм най-подходящ, когато става дума за това.
— Струва ми се, че аз бих бил по-подходящ за един тъй деликатен дискурс — каза Арън.
— Само на теб се струва така, Голдсейл — рече Улрих. — Това вече не са преговори. Време е да отправим искания и да ги накараме да разберат, че ние владеем този град. Искам да получим виолетов лист. Щом това стане, всички останали ще рухнат в краката ни — Инграм, елфите, Трифектата… Няма да рискувам да изгубя тази победа. Да гласуваме.
Уорик повдигна костеливи рамене.
— Всички, които подкрепят Улрих Блекуотър за наш говорител на утрешното събрание, да вдигнат ръка.
Флинт първи повдигна десница, с което веднага си спечели симпатиите на Улрих (последният, естествено, гласува за себе си). Нужни бяха още двама. Арън избягваше да поглежда Улрих в очите. Дурго кисело скръсти ръце. Най-накрая Стърлинг също насочи пръсти към тавана. Улрих се постара да не показва гнева си. Собственият му брат не му се доверяваше?
— Така да бъде — каза Уорик. — Аз също те подкрепям, Улрих, макар да правя това с колебание. Едно е да трупаш злато, друго — да се оставиш то да те заслепи. Виолетовият лист може да ни донесе несметни печалби, но може и да докара гибелта ни. Не забравяй тази заплаха.
— Разбира се — широко се усмихна Улрих.
С това най-важните теми бяха отметнати. Подир още няколко по-дребни обсъждания срещата бе приключена. Докато Улрих излизаше — верен на навика си, той отново бе пристигнал последен и напускаше пръв — Флинт забърза да го настигне.
— Не се страхувам от война — каза младежът, с което си спечели повдигната вежда.
— Нима? — с леко объркване попита Блекуотър.
— Преди малко попитах, защото все още се уча. Но аз не съм като баща си. Не се страхувам от елфите. Каквото и да се говори, зная че те са го убили… Нямам намерение да сключвам сделки с тези чудовища. Знай, че семейство Амър те подкрепя.
Улрих се усмихна и потупа младежа по гърба.
— Колко стабилна е властта ти в семейния дом? — попита той.
Страните на Флинт порозовяха.
— Имам много братя.
— Ако някой от тях ти създава проблеми, потърси ме. Считай това за благодарност за подкрепата ти.
Флинт кимна, видимо облекчен.
— Ще го сторя — каза младият мъж и се усмихна. Нетърпеливо хлапе, помисли си Улрих. Хубаво, че се бе добрал до него преди Арън.
— Ела — рече Улрих и погледна назад. Стърлинг и Уорик разговаряха в един от ъглите на стаята. Улрих се навъси, но побърза да скрие мимиката. — Да потърсим място, където да полеем подобаващо възкачването ти.
— Ти няма ли да дойдеш с мен? — попита Хаерн и спусна качулката си. Зуса мълчаливо поклати глава, която тъкмо обвиваше.