Бран посочи към хлапетата, готови да се хвърлят. Хаерн дори не искаше да си мисли на какво ги е подложил негодникът, за да постигне подобен контрол над тях.
— Убиеш ли ме, те ще скочат. Няма да умреш, прекалено си добър за тях, но и няма да избягаш, без да убиеш поне едно. Какво решаваш, Стражителю? Ще можеш ли да отнемеш живота ми, ако знаеш, че с това ще отнемеш и живота на дете?
Хаерн погледна към хлапетата. Имаше някои на около седем години, но имаше и много на около дванадесет. Стигаше някое от тях да извади късмет в удара си и той щеше да рухне.
Острието му се притисна по-силно към кожата на Бран. Хаерн се приведе към него, за да прошепне в ухото му.
— Ти не знаеш нищо за мен, Бран. Ти ще умреш, а те ще останат свободни.
— Заедно с мен ще умрат и невинни. Това е нещо, което ти не си способен да понесеш. Не си чудовището, за което останалите те смятат. Сега ме пускай.
Хаерн погледна към децата, изчакващи. И за момент понечи да размишлява, но не успя: знаеше към какъв живот би могъл да ги отведе човек като Бран. Това знание не оставяше място за размисли и колебания. Какъвто и да беше рискът, той не можеше да допусне подобно нещо.
— Тук изобщо не може да става дума за избор — прошепна Хаерн.
Той замахна. Кръв плисна по дрехите му. В следващия миг той скочи и се извъртя, прелитайки над хлапетата. Те се впуснаха подире му, останали невъзмутени от смъртта на наставника си.
Хаерн се претърколи и се изправи на крака. Кръстосаните му остриета отразиха няколко слаби намушквания. Вече бе установил, че вратата, през която бе влязъл, представлява единствен изход. Стараещ се да потиска бойните си инстинкти, той скочи през средата на групата. Плащовете му се извиваха и извъртаха, за да отблъснат неопитни атаки.
Прекратявайки въртенето, той се стрелна към вратата. Там го очакваше едно от по-възрастните момчета. За момент Хаерн усети паника, разпознал смъртоносния ъгъл на удара му.
Стражителя реагира инстинктивно, избивайки оръжието, а после изрита момчето встрани. Сетне отново се затича, оттласна се от купчина сандъци и със свободната си ръка се улови за покривна греда. Бързо залюляване го отведе на тавана, където той се обърна към децата. Няколко от тях се бяха събрали около изблъсканото от Хаерн момче.
— Чуйте — каза Стражителя. Опитваше се да прости постъпката им. Те го бяха нападнали, защото бяха привикнали към това. Защото не познаваха друго. Яростта, която изпитваше, бе неправилно насочена и породена от безсилие. — Учителят ви е мъртъв. Няма как да ме надвиете.
Едно от децата го напсува грозно. Хаерн потисна гнева си от проявата на неуважение. Децата бяха ужасени, а и той добре познаваше света им. И знаеше какво би имало ефект там, където убеждаването е безсилно.
— Кажеш ли нещо подобно още веднъж, ще ти отрежа езика.
Момчето неволно отстъпи, сепнато от студенината на гласа. Останалите продължаваха да гледат към Хаерн — някои бяха готови да се разплачат, други бяха гневни, но повечето изглеждаха ужасяващо безразлични. Стражителя посочи към трупа на Бран.
— Вземете парите му и започнете по-добър живот. Останете ли крадци, очаква ви единствено смърт — от моята ръка или от гилдиите. Не искам да ви убивам, но ще го направя. За вас няма бъдеще.
— Нито за теб — обади се някое от децата, но Хаерн не видя кое. Те умело претърсиха трупа на Бран и се пръснаха. Стражителя не обърна внимание на оттеглянето им: вече бе престанал да мисли за тях. Все още изпитваше гняв. Бран бе умрял бързо, не бе успял да послужи за пример. А що се отнасяше до поваленото момче…
С почти безшумно приземяване той скочи обратно долу. Там обърна детето по гръб и допря ръка до шията му. Нямаше пулс.
— Дано се пържиш вечно, Бран — прошепна Хаерн.
Немислимо беше да остави тялото тук. Той го нарами и се затича по улиците. Надяваше се, че никой от гилдичарите няма да го забележи и да реши да опита нещо героично.
Във Велдарен имаше неколцина гробари, а също и един, който кремираше телата. Именно към последния се отправи Хаерн. След като разби ключалката му, можа да установи, че мъжът спи. Стражителя леко го сръчка с меча си.
— Какво? Кой… А, ти ли си.
Крематорът, който се казваше Уилард, започна да трие очи. Но бързо отдръпна ръце, усетил спуснатите в скута му монети.