Самият символ не бе труден за пресъздаване. А и освен това се бе запечатал в паметта й. Бе изниквал пред очите й всеки път, когато погледнеше към новороденото момиченце, което й бе останало.
Подир това мъчително представяне на спомена, насичането на тялото представляваше нещо незначително, тежко единствено заради изискващите се усилия и късото острие на кинжала. Но постановката трябваше да изглежда съвършена.
Не тя, а някаква непозната вършеше всичко това. Не тя стискаше устни и извиваше поразсечения лакът, докато кървавата плът не поддаде и не изпука. Не тя стържеше из очните кухини на съпруга си. Единствено сълзите, които капеха по килима, оставаха в състояние да я убедят, че тя все още е човек.
Накрая Мадлин застана в средата на спалнята. Голотата й бе изчезнала под лепкав слой кръв. Тежестта на изминалите часове я бе притиснала още по-силно. Отвратителното усещане караше ръцете й да треперят и заплашваше да разкъса стиснатите й клепачи, за да я накара да види всичко сторено. Чувството на незаинтересованост си бе отишло, макар да й липсваше. Да, наистина съпругът й лежеше пред нея.
Още не съм готова, помисли си тя сред засилващата се паника. Пролази под леглото, пъхна кинжала сред матрака. Подир това се отправи към стената, където бе окачила самотна лампа. На нейната светлина се зае да зашива матрака. Никой не биваше да узнава. Никой. Никога.
След като прибра иглата и конците, Мадлин взе меча на съпруга си, прикачен към декоративен щит над скрина. С три удара строши един от прозорците, сетне върна оръжието на мястото му. Най-сетне бе приключила. Най-сетне можеше да изрази ужаса от стореното.
Болката и мъката се превърнаха в оглушителни писъци. Само след мигове първите телохранители нахлуха.
— Той каза, че ще ме убие, ако извикам — ридаеше Мадлин, обвила обезобразения труп на съпруга си. — Каза… каза…
Сред риданията й продължаваха да нахлуват войници, отново побеснели заради неспособността си да спрат Привидението.
Глава единадесета
Капитанската каюта на борда на Гарванова сянка бе дори още по-тясна от тази на Огнено сърце, но пак имаше легло, което напълно устройваше Дарил. Излизането на оттеглящите се курви породи ивица светлина. Но очакваното затваряне не последва — наместо това вратата се отвори още по-широко. На прага изникна Улрих Блекуотър.
— Поне този път ме изчака да приключа — промърмори Дарил.
— Две? — попита Улрих, поглеждайки назад.
— Дните бяха уморителни. Прецених, че заслужавам да се поглезя.
Улрих прихна.
— Какво му е смешното? — поинтересува се капитанът. — Съмняваш се, че мога да се справя с две?
— Смешно ми е, че знаеш подобна дума.
Дарил се усмихна широко.
— Ако има дума, с която се разбираме отлично, то глезенето е именно тя.
— Обуй се и ела да поговорим. Ще те чакам на палубата.
Вратата се затвори. Дарил се почеса по брадичката, за да открие сред спиртосания си ум мястото, където бе захвърлил панталоните си преди появата на двете дами. Откри дирената одежда зад себе си. След като ги пристегна, довърши тоалета си с някаква риза. Все още се бореше с ръкавите, когато излезе върху палубата на кораба. На новия си кораб. Нов за него, разбира се — дребният съд бе пътувал дълго из океана, закупен съвсем наскоро, за да замени Огнено сърце.
— Красавица е, нали? — рече той, забелязал как Улрих оглежда кораба.
— Това бе най-доброто, което можех да намеря толкова скоро — каза търговецът, подминал сарказма. — Късметлия си, че изобщо имаш кораб, предвид случилото се с товара ми.
— Дяволски добре знаеш, че вината не беше моя. Трима бях оставил да бдят, а умряха като някакви си юнги. Уверявам те, че никой от тях не бе чужд на убиването. Някой е знаел, че разполагаме с виолетовия лист, и този някой не е искал да го продадем. Може би Привидението?
— Може би. — Улрих прехапа устна, а ръцете му леко трепнаха. Това не избегна вниманието на капитана.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Нищо ми няма.
От джоба си той извади зелено късче, сложи го върху езика си и задъвка.
— На какво дължа посещението ти? — попита Дарил и скръсти ръце. Нямаше намерение да гледа как началникът му дъвче виолетов лист, не и когато самият той не можеше да разполага с него. Целият товар на борда на Огнено сърце бе изгорял, отнасяйки със себе си цяло потенциално състояние. За капак, самият Дарил едва не бе умрял. Виковете на моряците го бяха събудили в последния момент.