— Когато ни разпитват, просто кажи истината — обърна се той към Алиса. — Приятелката ни е болна и търсим помощ.
— Сигурен ли си?
— Стига си се притеснявала — сънливо каза Зуса. — Подобна страхливост не ти е присъща.
Алиса се изчерви и ускори крачка, за да настигне Хаерн.
Край портите стояха двама войници, които оглеждаха преминаващите. На моменти те отпращаха някои от минувачите назад — обикновено онези, които бяха прекалено бедни, за да си позволят подкуп. Преди, облечен в скъпи одежди, Хаерн бе преминал напълно безпрепятствено. Никой не обръщаше внимание на благородниците. Но що се отнасяше до останалите…
— Спрете — каза по-едрият войник, когато тримата се опитаха да преминат. — Какво й е?
— Треска — отвърна Хаерн. Той гледаше предимно в земята, за да не остане запомнен.
— Треска? — Другият пазач се приближи. — Не ни е изтрябвала чума край пристанището. Много ли е зле?
— Тя скоро ще умре — каза Алиса и пристъпи напред.
— Ти негова жена ли си?
— Да — веднага отвърна тя. — Моля ви, тя е наша приятелка.
Алиса пъхна ръка в джоба си и изтегли шепа монети. Хаерн изтръпна; не се изненада, когато войниците присвиха очи. Всяка монета бе златна и нова — нещо непостижимо за хора с облекло като тяхното.
— Моля ви. — Жената предложи по три монети на всеки от тях. — Много бързаме.
Вторият войник взе златото, но по-едрият се почеса по брадичката. Хаерн усети внимателния му поглед върху себе си и се напрегна, очакващ мига на разпознаването. Високият се приведе към другаря си и прошепна нещо.
— Не говори глупости — каза другият. — Това не е той.
— Откъде знаеш?
— Зная. — Вторият войник погледна Хаерн в очите. — Той ме спаси от Привидението. Нима бих могъл да забравя лицето му?
Едрият сви рамене и също взе своя дял.
— Благодаря за разбирането, което проявявате към работата ни — каза той.
— Определено е тежка — отвърна Хаерн.
Отвъд стената тримата завиха надясно.
— Следващия път се задоволи с няколко медни монети — рече мъжът, когато стражите останаха зад тях.
Алиса се изчерви:
— Най-дребното, с което разполагам, са няколко сребърни.
Хаерн подбели очи.
— И без това няма да минеш за простолюдна. Не те бива да се прегърбваш.
Лейди Гемкрофт понечи да протестира, но видя Зуса да се усмихва, затова не каза нищо и продължи да следва Хаерн. Най-накрая той спря пред целта им.
— Храм? — попита Алиса.
— Жреците може да ни подслонят. Или поне да помогнат на Зуса. В момента това е най-важното.
Благородницата изглеждаше засрамена.
— Трябваше да се сетя и сама.
Тукашният храм на Ашур заемаше едва една трета от големината на своя велдаренски побратим. Около вратата не се забелязваха никакви украшения, а стените бяха дървени. Хаерн прецени, че в Ейнджълпорт влиянието на Карак трябва да е по-силно. А може би местните просто нямаха време за богове? И двата варианта не носеха утеха.
В средата на вратата бе поставена голяма халка, която Алиса потропа. Подир миг вратата се открехна. Зад нея стоеше момче на около тринадесет.
— С какво бих могъл да ви помогна? — с привикнала учтивост попита то.
— Търсим убежище. — Хаерн наклони глава към Зуса. — Приятелката ни се нуждае от целение.
— Момент.
Вратата бе затворена отново; отвъд нея прозвуча изщракване. Стражителя поде нова рецитация, за да прогони измъчващата го болка. Нещо топло се стичаше по ръката му — раната бе започнала да кърви през превръзката. Не оставаше много. Трябваше да издържи само още малко. Подир минута юношата отново изникна и ги покани да влязат, разтворил широко:
— Простете за чакането. Последвайте ме.
Той ги отведе направо в залата със светилището. Пейки, разноцветни заради различния тип дърво, обграждаха нисък подиум. Младият свещенослужител посочи към една от пейките.
— Сложете я да легне там.
Забелязал въпросителния поглед на Хаерн, за момент юношата се отскубна от рутината.
— Аз съм Лоугън.
Стражителя забеляза, че младежът крие нещо в ръцете си — преди пред гърдите, сега зад гърба си. Докато отпускаше Зуса, той хвърли бърз поглед. Предметът приличаше на малка метална палка.