— Знаеш ли кой е отговорен? — попита Диредон. — Аз съм чувал само слухове…
— Уверен съм, че Алиса Гемкрофт е издала нареждането. С ушите си чух яростта й, когато отказахме да я приютим. — Посланикът му подаде малко парче пергамент, върху което бе скицирал лицето на жената. — В момента тя се укрива някъде в града. Заедно с човека, който е извършил самото дело.
— Кой е той? Сигурен ли си във вината му?
— Познавам обстоятелствата отблизо. Той е известен като Стражителя, убиец от Велдарен, доведен от Алиса. Отвореното око е неговият символ, който той бе оставил и край ранената ни принцеса. И не само това: проявил е достатъчна арогантност, за да й намекне за причината на нападението.
— И как изглежда този… Стражител?
Гревен му подаде второ парче пергамент.
— Схематично е, но това е най-доброто, което бих могъл да ти предложа. Той е опитен, необичайно опитен за човек. Не го подценявай. В негово лице е възможно да откриеш достоен противник.
— Него къде да го търся? — Диредон прибра и двете скици в торбичка на колана си.
— Откриеш ли Алиса, ще откриеш и него. Той я защитава, може би защото тя го е наела. А може би двамата са любовници. Няма значение. Ако не го намериш при Алиса, той сам ще дойде при теб, за да й помогне.
— Ще се постарая. Но ще се наложи да се движа преоблечен. Това ще забави нещата.
— Постарай се да не се бавиш. — Гревен се надигна. — Помни, че правя всичко това за Келасар. Вече разбирам, че не бива да отстъпваме на човеците и един лакът земя. Веднъж вкусили власт, те се пристрастяват към нея. Но и не бива да позволяваме избухването на война, която не сме готови да спечелим.
— Възможно е войната да се окаже неизбежна.
Гревен се усмихна с блеснали очи.
— Сред земите на човеците всичко е възможно, Диредон. Доведи ми Алиса и Стражителя, а аз ще се погрижа за останалото.
Другият елф кимна и отново се обърна към града.
— Може да ми се наложи да убивам, за да успея.
— Нашата кауза е справедлива. Селестия ще прояви разбиране. Малцината, които ще убиеш, бледнеят пред хилядите, които ще спасиш. Помни, ако се натъкнеш на прикритите ни братя, запази възложението си в тайна. Те вече са взели решение и не биха приели опита за мир.
— Разбирам. Нека Селестия бди над вас, посланико.
— И над теб.
Диредон угаси огъня с крак и се отправи към града. Гревен остана загледан зад него. Не бе сигурен, че е взел правилното решение. В крайна сметка сви рамене и прецени, че рискът си заслужава.
Глава петнадесета
Потиснат, Хаерн се върна в храма малко преди зазоряване. Той бе претърсил града, но никъде не бе открил Привидението. Единствено бе успял да предотврати две кражби и едно изнасилване, без да убива.
Поне дъждът бе престанал. И метежите не се бяха възобновили.
Пред вратата той се натъкна на излизащия Лоугън, който се сепна от появата му.
— Излизаш ли? — попита Хаерн.
— Възложения — отвърна юношата и бързо се отдалечи.
Вътре той завари Алиса да спи върху една от пейките; Зуса седеше до нея и му кимна. Хаерн отвърна на поздрава й. Докато се настаняваше, в помещението изникна Нол.
— Най-сетне се върна — рече свещеникът.
— Да — тихо отвърна Хаерн, за да не събуди Алиса. — Макар че напразно обикалях цяла нощ.
— Ела да поспиш върху моето легло — предложи жрецът. — То е по-меко от пейките, а в момента няма да ми трябва.
Хаерн не искаше да пречи на свещенослужителя, особено предвид гостоприемството, което последният им бе оказал през последните дни. И все пак дървените пейки никак не бяха подходящи за спане, дори и отчасти обгърнати с одеяла. Затова младият мъж свали мечовете си, дръпна качулката си и се отправи към стаята. Тя бе малка, но матракът на кревата бе мек, пухен, което представляваше достатъчно оправдание. Допирът му представляваше истинско блаженство сред часовете дебнене из покривите.