— Какво става? — промърмори Зуса. В момента двамата си проправяха път напред. — Те празнуват.
Спътникът й усети нарастващия й гняв и поклати глава.
— Не. Не е каквото си мислиш.
Жителите на града ликуваха, размахваха ръце и крещяха. Но те не възхваляваха залавянето на Алиса или самите войници. Не: те ругаеха елфите и одобряваха смелостта й.
— Невероятно — прошепна Хаерн. Малката тълпа почитатели бе принудена да се отдръпне, защото не можеше да навлезе отвъд стената на лорд Инграм.
— Толкова много ли мразят елфите? — попита Зуса.
Така изглеждаше. Внезапно неуверени, те гледаха как войниците отвеждат градската героиня в тъмницата. А хората продължаваха да скандират името й.
Глава шестнадесета
Около Мадлин все още сновяха слугини, които донагласяха корсета й и нанасяха последни щрихи върху грима й. Следваше и прическата: четири плитки, които оформяха огърлица около врата й и се спускаха към гърдите.
В овалното огледало, окачено на една от стените на спалнята, тя наблюдаваше работата им. Нямаше и следа от кръвта на съпруга й, оплискала го неотдавна. Да можеше да изчисти мръсотията от Ейнджълпорт със същата лекота…
Появата на Торгар развали настроението й. Едрият мъж спря на прага и се облегна на рамката, скръстил ръце.
— Не съм сигурен, че това е добра идея. Улиците все още не са особено безопасни.
— Ако ти и хората ти си свършите работата, не бих имала от какво да се притеснявам.
— Не можем да удържим цяла тълпа.
Тя изви очи към него. Внимаваше да не помръдва глава, за да не попречи на двете слугини, които все още сплитаха косите й.
— Няма да има тълпи. Защо им е на хората да ме нападат?
Мъжът сви рамене, но въпреки очевидното си несъгласие не каза нищо. Една от слугините дръпна прекалено силно, с което си спечели остро сгълчаване от страна на господарката.
Когато двете най-сетне приключиха, Мадлин се изправи с радост. Сега не само изглеждаше, но и се чувстваше като господарка. В последно време Лори се бе опитвал да остане скромен, но тя нямаше подобни намерения.
Тя бе красива и възнамеряваше да го покаже пред града. Нямаше да се затрудни и в намирането на нов съпруг: човек, който би се примирил с покорната си роля.
— Не забравяй да накърмиш Тори — обърна се тя към Лили.
Дойката кимна, гушнала бебето.
— Готова ли си? — попита Торгар.
— Да — с гордо отметната глава отвърна Мадлин. Скотът я изгледа остро, но не каза нищо.
Заедно с осмина телохранители, те се отправиха на улицата, която изненада вдовицата с пустотата си. Градът бе изпълнен с някакво притаено усещане, накарало я да изпита нервност още край портите на дома си. Излизането винаги я бе изнервяло, но този път познатият страх глождеше по-стръвно.
— Добре ли си? — осведоми се наемникът. Пак с онази подигравка.
— Нищо ми няма. Просто не съм свикнала да виждам града такъв. Трябваше да предположа. Жителите се нуждаят от време, за да се възстановят.
— Просто са затаили дъх в очакване на следващия удар. Който няма да бъде нанесен от тях.
Мадлин го изгледа остро. Бяха се отправили на юг, към дома на Инграм.
— Очакваш, че елфите ще нападнат? Глупости. Живеещите край горите може и да имат основания да държат вратите си заключени, но ние?
Торгар посочи напред.
— Виждаш ли оногова?
Жената видя някакъв закачулен силует с тъмнокафяви дрехи да изчезва в една уличка.
— Това елф ли беше?
— Не. Но като нищо би могъл да бъде. Всеки, когото виждаш да се крие в сенките, може да притежава необичайно заострени уши. Освен това не забравяй, че те умеят да заклинават. Чудя се колко ли от пристигналите в последно време са носели неистинни лица и дървесен сок в жилите си…
Вдовицата се постара да не обръща внимание на думите му. Той просто обичаше да раздухва нелепи истории, като всички останали простолюдни. Нямаше никакви доказателства за това. Не беше вярно.
— Затваряй си устата — скастри го тя. — Нямам намерение да слушам преувеличенията ти.
— Той само преразказва онова, което сме чули — намеси се един от другите наемници. Мадлин кипна от гняв заради дързостта му.