— Благодаря ви. — Мадлин направи реверанс. Един от слугите я отведе обратно при Торгар.
— Как мина? — поинтересува се наемникът.
— Приготви всички наемници. Остави само неколцина да пазят къщата — каза му тя, закрачила бързо. — Инграм ми позволи да се разправя с Търговските лордове. Надявам се не си пропил и малкото си умения.
Торгар се усмихна широко насреща й.
— Шепа тлъсти търговци, очакващи заколение? Мадлин, ако смяташ, че не мога да се справя с тях, значи ме обиждаш.
Гол до пояс, Улрих лежеше със затворени очи. В лявата си ръка той стискаше последния си виолетов лист. Дори него бе трябвало да открадне от брат си.
Елфите вече дори не си правеха труда да се преструват. Всеки ден пристигаха доклади за нови жертви. До този момент селяните не бяха отвърнали на атаките, но това бе само въпрос на време. Дали виолетовият лист щеше да расте и сред изпепелена гора? Ако да, то може би трябваше да променят тактиката…
Той взе последното парче, голямо колкото палеца му. Притисна го между пръстите си и несъзнателно го приближи до носа си. Билката дължеше действието си на аромата, който се отделяше при стриването й между зъбите. От толкова малко късче той не очакваше нищо, особено при помирисване, но резултатът от небрежното вдишване се оказа двойно по-силен от очакваното. Улрих вдъхна отново, дълбоко, при което усещанията изпълниха цялото му тяло. Последвалият унес отнесе значението на времето. Когато то най-сетне започна да се оттича, бе заменено от осъзнаване, накарало търговеца да се раздвижи рязко и да се изтърколи от леглото.
Вдишването усилваше влиянието многократно. Щяха да се нуждаят от по-малко от една пета от очакваното, за да залеят Дезрел.
— Стърлинг! — развълнувано извика той. За момент бе му се сторило, че е видял брат си да чака в ъгъла. Със смях той нахлузи ризата си. Треперещите пръсти се затрудняваха да я закопчаят.
От долния етаж долетяха викове. В първия миг той си помисли, че това са останалите търговци, зарадвани от неочакваната вест. Но нали още не им бе казал. Тогава?
Едва тогава осъзна ехтенето на метал сред писъците. Битка? Но защо?
Той отвори вратата на балкона си и пристъпи напред. През вратата на дома му нахлуваха наемници, най-малко петдесет. Малцината му телохранители се сражаваха решително, но не можеха да надвият подобно множество.
— Мамка му — каза Улрих. И се изненада от спокойствието на гласа си.
Той бързо се прибра в стаята и затръшна балконската врата. А после опря глава на нея в отчаян опит да помисли. Да разбере какво става. Но не можеше да се сети. Кой би се осмелил да го нападне? Кралят? Трифектата? Ръцете му сами посегнаха към кесията с виолетов лист, но тя бе празна. С раздразнен вик Улрих я захвърли на земята. Верните му хора, които бе заръчал на Дарил да събере, все още бяха пръснати из града и изчакваха нарежданията му. А те му трябваха тук.
Само че той оставаше сам и беззащитен. И слушаше как телохранителите и слугите му умират.
Подир минути те щяха да нахлуят в стаята му. А може би подир секунди. Беше му изключително трудно да мисли без виолетов лист.
Той си наложи да диша спокойно. Затвори очи, насили се да не обръща внимание на лудешкото пулсиране и да мисли. Домът му бе нападнат. По стълбите вече долитаха тежки стъпки. Той трябва да избяга, да оцелее, за да събере хората си. Но как?
Търговецът отвори очи и се обърна към прозореца на спалнята си.
— Защо пък не — промърмори той и се затича натам. В същия момент първият удар се стовари върху вратата на стаята. Ключалката издържа, но се разклати — нямаше да устои още дълго.
Улрих рязко издърпа завесите и притисна лице до стъклото. Той се намираше на втория етаж; первазът под прозореца бе достатъчно широк.
След като грабна меча си от стената, търговецът строши прозореца с дръжката му и се покатери навън. Лакътят му се поряза в един от строшените ръбове. Но раната остана неусетена.
От върха на покрива се разкриваше по-добра гледка. Портата на двора му бе разбита; край нея все още лежаха неколцина от пазачите му. Някои от нападателите бяха останали там, за да пазят изхода. Други обикаляха около къщата. Останалите нахлуваха вътре.
Улрих се постара да не обръща внимание на паниката си. Бе останал уверен, че наемниците ще го забележат веднага, но до този момент това не се бе случило. Той се затича към задната част на къщата.