Зад себе си той дочу викове. Бърз оглед показа първият наемник, който вече се катереше на покрива, изпълзял през прозореца на спалнята. Улрих изруга и се отправи към ръба на покрива. Но пътят му свършваше тук. Оставаше му единствено да скочи. Дори и да успееше, щеше да му предстои да се прекатери през стената. Може би щеше да успее… а може би щеше да умре, пронизан в гръб.
Улрих изтегли меча си, хвърли ножницата на земята и стисна оръжието с две ръце.
— Елате! — кресна търговецът и обърса чело с ръка. — Ще убия мнозина от вас, преди да умра!
На покрива се бяха покатерили четирима наемници, които спряха. За момент Улрих си помисли, че заплахата му ги е сепнала, но тогава видя, че погледите им са насочени някъде зад него. Макар да изпита любопитство, той стисна зъби и отказа да се обърне.
— Уплашихте ли се? — подразни ги Блекуотър. Изглеждаше именно така.
В следващия миг Привидението скочи над главата му и се приземи с леко приклякане. Оръжието му блесна, отнемайки живота на първия наемник. Останалите трима се нахвърлиха срещу него. Убиецът с лекота отскачаше сред ударите им, оставащ скрит зад наметалото си. Още един от бойците рухна. Оставащите двама се обърнаха да побегнат. Възмутен, противникът им скочи, насече ги в гръб и изрита телата им от покрива.
Подир това Привидението се обърна към Улрих, който побърза да повдигне меча си.
— Не се приближавай! Казах да не се приближаваш!
Привидението се изсмя. Само усмивката му оставаше видима сред сенките на качулката — сенки, които не се интересуваха от местоположението на слънцето. Накъдето и убиецът да обърнеше глава, видима оставаше единствено долната половина на лицето му.
— Ако искаш да живееш, прибери меча и ме последвай.
Над тях прелетя стрела, накарала и двамата да се отпуснат на колене. Улрих започна да дъвче устната си. В момента не можеше да разсъждава особено трезво, не и в сегашното си замаяно и сепнато състояние, но въпреки това изглеждаше, че не разполага с друг избор. Въпреки възнаграждението, което търговците бяха предложили за него; въпреки че бе убил Уилям Амър, Привидението проявяваше склонност да стане съюзник. Но защо?
— Да вървим — каза Улрих. — Ако ме отведеш в безопасност, ще те възнаградя по невъобразим начин.
— Ти не си способен да ми предоставиш онова, което желая. Но ще приема помощта ти за по-незначителни неща. Сега ела.
Още няколко стрели долетяха откъм двора, изстреляни произволно. Приведен, убиецът поведе Улрих към южната част на покрива. В тази посока се намираше пристанището. Вечерният сумрак бе прорязан от няколко димни колони.
— Какво става? — попита търговецът. — Да не би целият град да е полудял?
— Ти не си единственият в опасност. Изглежда Мадлин се опитва да унищожи Търговските лордове. Съмнявам се, че глупачката ще успее. Нима смее да вярва, че би могла да стори подобно нещо, без аз да забележа?
От виковете, разнасящи се из дома, ставаше ясно, че всички наемници са осъзнали позицията на Улрих. Той се чувстваше в капан, но пък сега имаше до себе си ужасяващо опитен боец и това присъствие му носеше известна надежда.
Привидението надникна отвъд покрива, а после се претърколи по гръб, полагайки меч върху гърдите си.
— Скачай — каза убиецът. — Претърколи се, когато паднеш. И намали инерцията с ръце, а не с крака. Беззащитен е за предпочитане пред неподвижен.
Улрих кимна. Привидението се понесе към земята. Трима наемници минаваха под него — и тримата бяха посечени сред експлозия ожесточение.
Разправил се с тях, убиецът му направи знак да го последва. Останал без избор, Улрих се отпусна от ръба, а после се понесе към земята. При сблъсъка дясното му коляно изпука. Преди да е успял да извика от болка, Привидението вече го изправяше на крака.
— Бягай, глупако!
Убиецът го повлече след себе си. Улрих трябваше да използва всичките си сили, за да не изостава. И най-малкият натиск върху дясното коляно го изпълваше с болка. Когато достигнаха оградата, търговецът бе започнал да се препъва. Как ли щеше да преодолее редицата шипове на върха й?
Спътникът му събра ръце в стъпало.
— Стъпи със здравия си крак и скочи. Не мисли за случващото се.
Над десет наемници изникнаха от ъгъла на къщата и веднага забелязаха опитващите се да избягат. Един от тях запрати стрела, профучала съвсем близо до целта.
Това се оказа достатъчно, за да подтикне Улрих да бърза. С левия си крак той стъпи върху събраните ръце и остана смаян от непоклатимостта им. Докато се напрягаше да скочи, търговецът почувства как бива издиган. В следващия миг вече се превърташе над оградата. Приземи се по гръб от другата страна, при което си изкара въздуха. Сълзи последваха опита му да се изправи. Болката в коляното бе станала още по-силна; този път то не можеше да издържа тежестта му.