Гласът на Привидението долетя отнякъде далеч:
— Проклет глупак, можеше да се спасиш. И да ми бъдеш полезен…
Глава седемнадесета
Сред покривите Хаерн наблюдаваше как домът на Улрих Блекуотър пламти като огромна клада.
— Що за лудост е това? — промърмори той. — Не се ли насити на предателството си, Мадлин?
Сега той носеше велдаренските си дрехи и в сенките на огъня отново се чувстваше Стражителя. Поне проклетият град не бе му отнел това, въпреки породените съмнения.
Зуса се приземи до него, стелеща наметало.
— Домът на брат му е пострадал, но не е разрушен — каза тя. — Видях още две къщи, пострадали от огъня, които също не са рухнали. Обхождат ги хора, които не са наемниците на Мадлин.
— Значи опитът й се е провалил. — Хаерн повдигна юмрук до устните си, докато размишляваше. — Сега въпросът е: как ще отвърнат Търговските лордове?
— Те не са известни със снизхождението си. Сигурна съм, че в момента тя се крие в имението си, заобиколена от оставащите й наемници. Зад неговите стени тя е защитена от всичко, което търговците биха могли да хвърлят насреща й… ако приемем, че лорд Инграм не се намеси.
— Той е изгубил контрол над града си. Ако нещата продължат да се развиват така, ще настъпи пълен хаос.
Зуса сви рамене:
— Тогава ще вилнеем сред хаоса. Крайно време е да им покажем, че трябва да се съобразяват с присъствието ни.
— Имаш ли някого предвид? — попита Хаерн, загледан в огъня. Безликата се усмихна с нетърпение, което бе едновременно ужасяващо и вълнуващо. Сега тя не бе намотала ивици около лицето си, защото не виждаше смисъл да се прикрива.
— Към теб Инграм отправи ултиматум, но не знае нищо за мен. Алиса стоя в тъмниците му достатъчно дълго. Ако не я освободи, ще му прережа гърлото.
— Той казваше, че ако умре, войниците му ще убият всички затворници. Това включва и Алиса.
— Инграм е страхливец. — Жената изтегли кинжалите си. — А страхливците винаги захвърлят обещанията си, стига това да им позволи да оцелеят. Би трябвало да си научил това, Стражителю.
Тя се обърна и се затича към огромния дом, издигащ се на хълма.
Няколко мига Хаерн остана загледан след нея. Искаше му се да споделя ожесточението й. Но сега не беше моментът за подобни размишления. Той също си имаше задача — трябваше да открие Привидението. Дълбоко в себе си Стражителя оставаше уверен, че Зуса ще успее да освободи приятелката си и сама. Но дори и тогава щеше да е нужно някакво доказателство, което да потвърждава невинността им. А това доказателство можеше да бъде предоставено единствено от човека, отговорен за вината им.
Инстинктите на Хаерн му нашепваха, че Привидението ще се навърта край пожарите, за да наблюдава. Никой, обявяващ, че градът му принадлежи, не би пропуснал масовото кръвопролитие.
Той се спусна на земята и започна да обхожда имението. Настръхнал до крайност, той не спираше да оглежда сенките. Подир втората си обиколка се отправи към следващото място, нападнато от наемниците. От първоначалното си обхождане на града бе запомнил, че въпросният дом принадлежи на Арън Голдсейл. Тамошната атака бе тръгнала най-зле за търговците. По времето, когато Хаерн бе научил за нападението, то вече бе приключило наполовина. Двамата със Зуса бяха наблюдавали отдалеч, без да се намесват. Наемниците бяха извлекли Арън, бяха го окачили с главата надолу за един клон и бяха разпрали корема му. Той бе умрял с навити около шията черва.
След тази гледка Хаерн бе останал убеден, че е само въпрос на време търговците да нанесат своя удар, макар и да имаше вероятност стените на имението Кинън да устоят.
Стражителя не изпитваше симпатия към нито една от страните, но подобен сблъсък бързо щеше да увлече и невинни животи. Човек като Арън Голдсейл не заслужаваше скръб, но неговите слуги и пазачи също бяха погинали. Нима всички те заслужаваха да споделят ориста на своя господар?
Не, разбира се. Но Хаерн не би могъл да ги спаси.
Всичко с времето си. За момента трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача.
Загледан в руините и потънал в мисли, той бе жегнат от смътно предчувствие. Внимателен поглед през рамо му показа приклекнала сянка, почти незабележима в мрака. Някой го следеше.
— Да си поиграем — прошепна Хаерн и неочаквано се стрелна надясно. Преценил, че си има работа с Привидението, той се затича с все сили. Бърз завой го отведе в страничка уличка.