Жената отново се осмели да погледне. Похитителите й тичаха. Със странно злорадство тя установи, че е повърнала върху ботушите на носещия я елф.
При опита си да повдигне глава усети опън около врата и китките си. Сложен възел ги бе обвил. Раздвижването на ръцете едва не я задуши. Напразно би било да се мята.
Тя се постара да се отпусне и да се огледа, без да се раздвижва. Надяваше се да види нещо, което да й позволи да разпознае къде се намира. Но не видя никакви постройки, по които да се ориентира. Обгръщаха я хълмове, треви и тук-таме дървета.
Сърцето й се сви. Елфите я бяха отвлекли и тайно я бяха извели извън града. Вече не можеше да разчита на защитата, която затворът бе предлагал.
— Къде ме водите? — попита тя.
Елфът трепна; отвратителното поклащане от тичането му спря. Земята се извъртя около Алиса и в следващия миг се издигна под нея, за да я посрещне в болезнен удар — похитителят безцеремонно я бе захвърлил сред тревата. Жената остана да лежи неподвижно по гръб: ръцете й бяха привързани ниско и зад нея. Трима елфи с боядисани лица стояха пред нея — двама мъже и една жена. Дрехите им също бяха тъмни. Тъй като бяха свалили качулките си, родовата им принадлежност бе невъзможна за сбъркване.
— Нямаш правото да задаваш въпроси — каза онзи, който я бе захвърлил на земята. Той бе най-висок, с дълга златиста коса, стигаща почти до пояса му.
— Защо? — попита Алиса. Знаеше, че единствената й надежда се крие в предразполагането им.
— Нима касапинът обяснява на прасето къде възнамерява да го отведе? — попита елфът.
— Аз не съм прасе.
— Мнозина други биха настояли на противоположното.
Третият елф остро им направи забележка, която ги накара да замълчат. Той бе по-нисък от жената и имаше изумруденозелени очи. Той коленичи пред Алиса и сграбчи брадичката й, за да обърне лицето й към себе си.
— Ще получиш привилегията да направиш посещение, което никой човек не заслужава. Ще ти позволим да коленичиш пред нашата принцеса и да чуеш присъдата й. Ти изпрати своя главорез след нея, разчитайки, че ние не познаваме злината, която се таи в сърцето на човечеството. Сред нас може и да има и такива, които са достатъчно наивни да търсят мир, но не и ние. Ти ще умреш, Алиса. Трупът ти ще бъде изгорен, а праха му ще отнесем в горите си, за да ги подхрани и изкупи предателството си.
Той се приведе още по-близо.
— Или бихме могли да изпратим главата ти обратно в Ейнджълпорт, за да разберат вашите първенци, че децата на Селестия повече няма да търпят глупавата им алчност.
Алиса си послужи с целия опит, натрупан през досегашния й живот, за да си придаде презрително изражение.
— Ако принцесата ви сглупи да ме убие, пригответе се да останете последните деца на Селестия. Ще последва война, която вие няма да преживеете.
Елфът внимателно докосна бузата й с длан и се усмихна.
— Силни думи. Силни и празни. Изправи се.
Тя бавно се подчини и сгърчи лице заради болката, пронизала кръста и краката й. Бърз поглед назад показа светлините на Ейнджълпорт на повече от миля. Жената се постара да скрие смущението си. Разстоянието нямаше да има значение за Хаерн и Зуса. Двамата щяха да узнаят за отвличането й и щяха да дойдат да я търсят.
Но щяха ли да я заварят жива?
Елфът със смайващо зелените очи сряза въжето на глезените й.
— Бягай, ако желаеш — каза й той. — С радост бих се възползвал от повода да те убия.
Алиса се изправи с цялата гордост, която оставащите въжета й позволяваха. Нямаше да позволи на елфите да я унижат.
— Води — каза тя. — Не се страхувам от принцесата ви или от ориста, която тя ще ми отреди.
Високият елф се изсмя, а спътничката му взе срязаното въже, пристегна единия край около шията на пленената и я поведе.
— Надувай се колкото си щеш, кучко — заяви тя. — Пак ще пристигнеш на каишка.
Пътят им ги отвеждаше все по-далече от Ейнджълпорт, към малка горичка, обградила езеро. Всеки звук караше Алиса да изостря уши. Всяка сянка се бе превърнала в обещание, от което можеше да изскочи Зуса. Шумоленето на тревата можеше да крие стъпките на Стражителя. Но никой не се появяваше. Те се приближаваха все по-близо до горичката. Неочаквано Алиса осъзна, че езерото в действителност представлява илюзия, прикрила голяма шатра и лагерен огън.
Няколко елфи бяха обградили пламъците. Сред тях се намираше и Лариса, облечена в елегантна рокля. Жълтата светлина не скриваше синините върху лицето й. Едната страна на одеждата й бе леко издута, прикрила превръзка. Кожата й бе придобила белезникав цвят. Гледката накара Алиса да се почувства отвратително. Наранената красота й се струваше осквернение срещу самата природа. Сега можеше да разбере гнева на елфите. Но това не успя да промени настроението й. Сега животът й зависеше от убедителността й.