— Със стрелите си вие сте убили много повече — каза Йор. — Всеки ден в града пристигат семейства, надяващи се да намерят по-добър живот. Живот, в който излизането за работа не носи риска от смъртоносно прострелване.
— Убийства, които биха спрели, ако постигнете споразумение с нас и престанете да настоявате да получите части от земите ни!
Инграм обърна гръб на посланика, за да се успокои и отново да напълни чашата си.
— Ами Алиса? — попита лорд Мърбанд. — Ще я върнете ли?
— Ако можех, щях да го сторя.
Инграм отново се обърна към него. Не беше изненадан.
— И защо? — презрително попита той.
— Мога само да кажа, че в момента тя се намира зад стените на Ейнджълпорт, в безопасност. Правя това за нейна собствена защита.
— Да бе — намеси се Йор. — Използвате я по някакъв начин.
Вратата бе открехната колебливо.
— Простете, милорд — нервно каза лакеят. — Прецених, че бихте желали да знаете. На пристанището става нещо интересно.
Инграм повдигна вежда, а останалите двама благородници свиха рамене. Домакинът се отправи към един от прозорците и дръпна шнура на завесите. Лорд Мърбанд се сепна при открилата се гледка.
— Какво става? — промърмори той.
Почти всички кораби от пристанището, малки и големи, се бяха отделили от брега и изпълваха морето. Но те не се бяха отправили на северозапад към изгубеното крайбрежие или на запад към Кер, а оставаха недалеч, закотвени в някакво странно бдение. Малкото останали край пристана кораби пламтяха. Димът им се издигаше към небето.
Останалите трима се присъединиха към домакина. Гревен се навъси:
— Чии кораби са били подпалени? — попита елфът.
— Не мога да видя от толкова далече — каза Едгар. — Какво означава това, Инграм?
— Не зная — отвърна лорд Мърбанд и погледна към посланика. — Ами вие? Ще благоволите ли да демонстрирате пословичната елфическа мъдрост?
Гревен поклати глава.
— Това е меко казано неочаквано. Сещам се само за две неща. Или очакват атака, или самите те възнамеряват да нападнат.
Инграм скръцна със зъби. Всички онези кораби в далечината го изпълваха с гняв.
— Вървете си — обърна се той към посланика. — Върнете се при сънародниците си. И им кажете, че ще обявя война от името на крал Едуин Велор ако дори и едничък елф извърши някаква проява на агресия срещу града ми. Не ме интересува с какво ще се оправдаете и колко ще се извинявате. Вече изчерпахте търпението ни. Ако подобни преговори бяха водени срещу човешко кралство, отдавна щяхме да сме изпратили войниците си. Това е последният ви шанс да запазите мира. Не го пропилявайте. А що се отнася до Търговските лордове… — Мърбанд кимна към корабите. — С тях имам много за обсъждане. Считайте исканията им към земите ви за отхвърлени. Не искам компенсации или територии. Просто спрете убийствата. Все още ни предстои да достигнем някакво споразумение за дървосекачите ни, но за това ще говорим впоследствие. Не искам война. Казвам го искрено. Поне веднъж се вслушайте в думите ми.
За момент посланикът го погледна сепнато, а после се усмихна и се поклони.
— Благодаря ви. Ще сторя всичко по силите си.
Когато той се оттегли, Инграм Мърбанд стовари юмрук върху перваза, но не погледна към пристанището.
— Какво ще правим сега?
— Не ми хареса това, което чух — навъси се Едгар. — Имаш ли представа колко много от селяните ми са убили тези елфи? А ти им предлагаш мир без дори да изискаш извинение?
— Първо трябва да мисля за града си! Уорик и останалите търговци са решили да подемат въстание. В този момент шепа селяндури са последната ми грижа. Повтарям, какво ще правим сега?
— Ще бягаме.
Инграм и Едгар изгледаха Йор невярващо.
— Какво каза? — рече Едгар.
— Препоръчах да бягаме. — Йор посочи към огромното стъкло. — Те са събрали хората си, корабите им също са готови. Те са като червей, проял сърцевината на Ейнджълпорт. Трябва да се отдалечим от тях. Търговците не разполагат с истинска армия, с обучени хора. За месец бих могъл да събера няколко хиляди войници. Зная, че и ти, Едгар, би могъл да сториш същото. Няма значение какво ще правят наемниците. При завръщането си ще смажем бунта, ще им вземем корабите и веднъж завинаги ще сложим край на заплахата.