Досега никога не бях виждал тези двама мъже, но бях чувал за тях и следователно знаех кого имам пред себе си. Не беше възможно да се заблудя. Те бяха неразделни. Никой никога не можеше да види някого от тях сам. Същинските им имена никой не знаеше; заради носовете им ги наричаха само Двамата Снафълс (Двамата Гъгнивци); Джим Снафъл беше този с белега. Тим Снафъл се казваше другият. Дори малките им имена бяха сходни.
Ако в последно време не бях в настроение да желая някакво другарство, то сега нямах нищо против да се събера с тези мъже. Те бяха напълно почтени и същевременно толкова притегателни личности, че си струваше да пояздя с тях, в случай че пътят им съвпадаше с моя.
Те не виждаха нито коня ми, понеже той се намираше зад храсталака, нито мен, тъй като тревата, в която лежах тук, край потока, беше толкова висока, че ме скриваше. С очи, отправени към дирята ми, те идваха все по-близо и по-близо, додето се намериха на двайсет крачки от мен. И тогава трябваше все пак да забележат, че дирята, която следваха, внезапно се губеше. Те спряха удивено мулетата си и Джим възкликна съвсем изумен:
— Zounds![1] Тук дирята свършва! Не го ли виждаш и ти също, стари Тим?
— Yes — кимна другият. — Но къде е този тип?
— Като издухан е!
— Тогава би трябвало да има някой, който го е издухал, стари Джим. Ама и такъв не се мярка наоколо.
— Погледни, отпечатъците от копита водят зад храстите. Мъжът сигурно се е стаил там.
— Не. Отправи своите благословени очи тук, надолу! Тук той е слязъл и е тръгнал към водата, където…
Тим спря, проследи с очи отпечатъците от краката ми, докато погледът му се прикова към мястото, където лежах, и после продължи:
— The devil! (По дяволите!) Той лежи там в тревата и не се помръдва! Да не би да си мисли, че тук, в Дивия запад, няма барут и ножове! Почива си, сякаш се е опънал у дома на канапето, а не е от другата страна на Мисисипи, където команчите приближават като вълци, които вият за плячка. Ела, нека го събудим.
Те насочиха животните си към мен. Аз ги гледах с отворени очи, от което трябваше да схванат, че не спях, затова тоя с белега каза:
— Good day (Добър ден), човече! Ти си един непредпазливец! Оставяш диря, която може да се различи от три мили, и се излягаш тук в тревата, че за всеки червенокож ще е детински лесно да те намери и ти свети маслото. Ти, види се, в никой случай не си уестман.
Поради необикновено грамадния нос гласът имаше онзи своеобразен тембър, който бе причина да получат името Снафъл. Той ме проучи с изпитателен, но доброжелателен поглед, който аз спокойно издържах, и после продължи:
— Е-е, нямаш ли отговор за мен?
— Наистина ли мислиш, че ако някой червенокож беше дошъл по следата ми, щеше толкова лесно да може да ми свети маслото?
— Определено!
— Охо! Аз щях да го видя и той щеше да получи куршума ми, преди да е разбрал на кое място лежа. Та нали и вие самите бяхте отдалечени от мен само на няколко крачки, когато най-сетне ме видяхте. Аз значи можех десет пъти да ви издухам, както вие си помислихте, че съм издухан.
Тогава Джим отправи удивен поглед към брат си и каза, замислено поклащайки глава:
— Човекът е прав. Не мислиш ли, стари Тим? Той говори като в книга, макар да не изглежда толкоз умен. Действително щеше да ни очисти, ако между него и нас съществуваше някаква вражда и — той прибави с натъртване — ако беше уестман.
— Yes! Той обаче не е уестман — отговори Тим много категорично, като ме огледа с доброжелателно-съжалителен поглед. — Сигурно е някой заблудил се сетлър.
— Да, така е, то се вижда. Нека се заемем с него и го отведем на правия път. Да се заблудиш тук, в Далечния запад, и да бъдеш спипан от команчите, това не е най-върховното чувство. Междувременно ние също можем малко да отдъхнем тук. Мястото не е лошо за тая цел.
Джим слезе, седна до мен — неговият брат също — и ме попита с онзи самоуверен, но същевременно приятелски тон, с който високопоставеният се обръща към някой нуждаещ се от помощ нисшестоящ: