Ездачът беше американец. Сигурно не той беше поръчал сбруята на сарача. Носеше облеклото на скитника от Запада, на гърба му висеше пушка, на пояса — револвер, един боуи найф[6] и… едва повярвах на очите си, като съгледах един дълъг персийски ханджар[7], чиято дръжка бе изкусно инкрустирана със сребро. Как бе придобил уестманът ориенталското оръжие? В тая работа само Нечестивият можеше да има пръст.
Той поздрави кисело и спря без желание коня си, когато отвърнахме на поздрава му. Джим Снафъл го попита:
— Ще се разсърдиш ли, сър, ако те задържим за минутка? Команчите са изпълзели от дупките си, а при такива обстоятелства е винаги добре да се знае дали местността, която човек има пред себе си, е сигурна, или не. Ти идваш може би от Бийвър Крийк насам?
— Да — отвърна запитаният, като изпъна дългата си фигура и нетърпеливо раздвижи рамене. — Ако искате да знаете нещо, бъдете кратки. Аз бързам.
— Нищо ненужно няма да бъде казано. Кой път имаше от другата страна на Крийк?
— От Ентилоуп Хилз към Кънейдиън.
— Да си се натъкнал на следи от команчи?
— Не.
— Но оттатък вече имало враждебни настроения.
— Не съм чул нищо. Свърши ли? Трябва да тръгвам.
— Да, при един толкова ясен отговор — свърших. Благодаря ти най-вежливо, сър, и ти пожелавам добра езда!
Снафълс бяха доволни, ала аз — не. Ако най-напред необичайната сбруя и ханджарът ми се бяха сторили учудващи, то сега ми направи два пъти по-голямо впечатление прекомерното бързане на непознатия. Той ми се видя уплашен, Това, че претендираше да идва от Ентилоуп Хилз, беше невероятно. Ето защо подтикнах коня си плътно до неговия, когато понечи да го подкара, и казах:
— Още миг, сър! С що за рядка сбруя е украсен конят ти? Тук никога не съм виждал такова нещо.
— Това не ти влиза в работата! — изръмжа грубо оня и опита, изпълнен с нетърпение да мине край мен.
Аз обаче останах на пътя му и продължих:
— Правилно! Не ми влиза в работата, само че аз съм любопитен и много ми се ще да го зная.
— Махни се от пътя ми! — излая той. — Това е мексиканска сбруя. Сега вече го знаеш и върви по дяволите с твоето любопитство!
Той изправи коня на задните крака, за да препусне в завой край мен, ала аз смушках моя в още по-дълъг скок, с което останах до него, и отвърнах:
— Лъжеш се, сър. Това не е мексиканска, а персийска сбруя. Мога ли да попитам от кого имаш тази странна кама в пояса си?
— Не, не можеш. С какво право…
Беше прекъснат от Джим, който ми викна укорително:
— Какво ти скимна? Остави джентълмена на мира! Няма да допусна да подхванеш някоя караница без всякаква причина!
Аз изобщо не го чух, а поясних на непознатия:
— Тази кама е персийски ханджар и аз искам да ми кажеш чия собственост е. Конят, който яздиш, не е твой.
— Как смееш? — ревна оня. — Трябва ли да ти пусна един куршум в главата?
— Откажи се — отвърнах спокойно. — Виж си ботушите и шпорите! Пасват ли те към ориенталските стремена? Конят не е твой. От кого го задигна?
— Това веднага ще ти кажа като ти пратя един куршум, любопитен негодяй!
Той измъкна револвера от пояса, за да го насочи към мен. Но аз замахнах рязко и го дарих с един удар по слепоочието и той се срина от другата страна на коня, изтървавайки юздите на земята, и остана да лежи там. Аз веднага слязох да претърся джобовете му. Тогава Джим Снафъл също скочи от седлото, улови ме за ръката и извика:
— Ама ти май си пладнешки разбойник. Ако не оставиш незабавно този мъж, ще те просна с приклада на земята!
Джим поиска да ме дръпне да се изправя, но не успя въпреки цялата сила, която употреби. Аз го отърсих от себе си, изправих се и отговорих твърдо:
— Моят юмрук е по-бърз от приклада ти, мастър Снафъл. Олд Шетърхенд не е нито пладнешки разбойник, нито толкова лековерен като вас. Остави ме да свърша каквото съм си наумил, в противен случай ръката ми ще те тресне точно както метна тоя лъжец от коня!
— Ама… — заекна Джим сплашен — той нищо не ти е сторил!
— На мен не, но на други хора. Сега ще ви го докажа.
Наведох се повторно и изпразних джобовете на припадналия, без да бъда обезпокоен. Не намерих обаче нищо, което да потвърди моето подозрение. Това накара добрия Джим да ме упрекне:
— Ето ти на за заблудата. Не намери нищо. Човек не бива да се нахвърля върху другиго като диво животно само за да…
— Не се пали, моля! — вметнах аз. — Съдържанието на неговите джобове само доказва, че е уестман, но не и че този кон му принадлежи. Нека сега узнаем и какво се намира в кобурите на седлото!