— Как се чувстваш? — попита Рейчъл.
— Уморена.
— Спа близо два дни — каза Грейс.
Болката я бе накарала да забрави какво точно беше станало.
„Джордж беше ранен. Джоузи ме намушка с нож.“
„Аз я убих.“
Майка й изтри потеклата по лицето й сълза.
— Ужасно съжалявам — каза Наоми.
— За какво съжаляваш?
— Аз я убих… Убих Джоузи…
— Ако не я беше убила, сега мъртвата щеше да си ти.
— Не исках да я убивам. Не съм искала да наранявам никого.
— Знаем, скъпа, знаем го.
Рейчъл взе ръката на Наоми и започна да я гали.
— Джордж добре ли е?
Майка й замълча. Устните й се размърдаха, докато се опитваше да намери думи.
— Мамо?
— Съжалявам, скъпа. Беше изгубил прекалено много кръв.
Джордж, мъжът, който бе седял с нея на скалата, мъжът, който бе напуснал Лондон заради спокойствието в малкото градче, вече го нямаше. Гърлото й пламна от болка.
— Той не заслужаваше това — прошепна тя. — Дойде само да се увери, че съм добре.
Майка й продължи да гали ръката й, докато се опитваше да прогони собствените си сълзи. Наоми се замисли за Джоузи. Тя бе убила Джордж само за да се добере до нея.
— Тя ме мразеше. Не знаех, че някой може да мрази толкова силно. Джоузи уби невинен човек само за да ме накара да страдам.
— Някои хора са замесени от различно тесто, Наоми — каза Рейчъл и се прокашля. — Джоузи беше от тези хора.
На вратата се почука.
— Аз съм — детектив Кембъл. Удобно ли е? — попита той от прага.
— Наоми? — попита я Рейчъл.
— Добре съм — отвърна тя и изтри сълзите. — Мога да говоря.
— Благодаря — каза Маркъс и влезе.
Тя се зарадва, когато чу гласа му, но си отбеляза наум, че тонът му е някак официален, сякаш приятелското отношение и близостта вече ги нямаше.
Рейчъл пусна ръката й и остана до нея мълчалива.
— Добре ли си? Звучиш… — взря се в него тя.
— Добре съм — отвърна Маркъс. — Звуча така, защото съм на работа.
— Ще ти донеса нещо за ядене — каза майка й и я потупа по ръката. — Сигурно си гладна.
— Аз ще отскоча до вкъщи да видя как са Крейг и децата, но после се връщам, нали?
Наоми кимна.
Рейчъл и Грейс излязоха от стаята и Маркъс седна с тиха въздишка.
— Съжалявам за онова, което ти се случи. Много се радвам да видя, че се оправяш.
Наоми никога не се бе чувствала толкова разбита.
— Открихме убиеца, Наоми.
Тя си помисли за мъжа в уличката, мъжа, който бе започнал всичко това. Мъжът, който се бе промъкнал в сънищата й, най-после беше хванат. Тя притаи дъх.
— Кой… кой се оказа?
— Блейк Кроуч.
— Детективът? Онзи, който ме арестува?
— Да. Убил е Каси и Амбър, защото са започнали да разследват изчезването на Хейли Милър.
— Защо би направил такова нещо?
— Защото той е виновникът за случилото се с Хейли.
— Какво й е направил?
— Изнасилил я заедно с приятелите си. Когато трети човек докладвал в полицията за това, се отървал от нея, за да не разкаже за изнасилването.
— Дейн… — започна тя, но не намери сили да продължи. Не можеше да си представи, че мъжът, когото бе обичала почти през целия си живот, е способен да нарани някого.
— Дейн не е замесен. Не е бил там.
— Но в това няма смисъл. Защо ще иска да набеди мен и Дейн? Какво му е направил Дейн?
— Дейн и Блейк са били приятели. Имали са еднакви часовници — всички момчета от групата са имали такива. От тях само Дейн не е бил там онази вечер. Обвинявайки него за убийствата, Блейк се е опитвал да ни отклони от случилото се с Хейли преди двайсет години.
— А мен? Защо и мен?
— След изнасилването на Хейли Грейс е разказала всичко в полицията. Бащата на Блейк по онова време е бил началник на полицията и я е заплашил, че ще обвини нея, за да защити сина си и да скрие престъплението му. Разбрал е, че тя ти е казала за караницата си с Хейли, вероятно е споделил с Блейк. Той от своя страна явно е помислил, че знаеш повече, отколкото в действителност.
Наоми бе наясно, че през всичките тези години Грейс бе пазила някаква тайна, но не бе предполагала, че тя е толкова страшна. Сърцето я заболя от обич.
— А ножът от кухнята ми? Нали не го намериха при претърсването? Как е изчезнал?
— Блейк организира претърсването на дома ти.
Тя затвори очи. Подправянето на истината. Лъжите. Тайните на всеки един.
— Ще ми кажеш ли какво стана? — попита Маркъс.
Тя пое дълбоко въздух и започна от самото начало. Маркъс задаваше допълнителни въпроси, но подхождаше меко, изчакваше там, където спомените бяха твърде болезнени за нея. Химикалката му не спираше да се движи по бележника.