— Наоми! — извика Пеги със същия фалцет като Ник. — Какво правиш тук?
Наоми свали палтото, отиде при куките на стената, закачи го и посегна за престилката. Но тя не беше на мястото си.
— Побърквам се вкъщи. Имам нужда да се разсея. Как върви тук? Май че е пълно. Къде ми е престилката?
— Ти си в отпуск.
— Ръцете ми са по-добре. — Тя сложи бастуна под мишница и протегна дланите си към тях. — Шевовете вече зарастват.
Разговорите в залата се подновиха. Всички говореха за нея.
— Наоми, не можеш да идваш тук — каза Мич.
— Защо?
— Съжалявам, скъпа — обади се Пеги, — но хората не искат да бъдат обслужвани от уб…
— Не съм направила нищо. Джоузи лъже.
— Но клиентите не го знаят.
— Ами кажете им.
— Хората ще се чувстват неудобно — каза Мич. — Не можем да си позволим да изгубим някого от тях тъкмо сега, когато успяхме да започнем отново след… след счупения прозорец.
— Повечето клиенти са тук заради мен, не разбирате ли?
От години не сте запълвали толкова маси.
Настъпи мълчание.
— Уволнявате ли ме? Мич се поколеба.
— Не веднага.
— Ясно.
— Може да не се наложи — додаде Пеги.
— Ако докажа, че съм невинна.
— Наоми, не можем да поемем този риск.
— Работя тук от двайсет години. Познавате ме добре.
— Наоми — каза твърдо Мич, — прибери се у дома.
Наоми се разтрепери цялата, очите й се напълниха със сълзи.
— От всички хора… — заговори, едва успяла да събере гласа си. — След всичко, през което преминахме заедно, след толкова усилена работа… Засрамете се.
Тя свали палтото от закачалката.
— Наоми…
— Не, Пеги. Ти ми показа кристално ясно мнението си.
Тя влезе в залата за хранене. Разговорите замряха на мига, очите на всички залепнаха по лицето и врата й като мухи. Наоми спря в центъра на помещението.
— Какво? — попита тя.
Една жена ахна. Друга прошепна нещо. Смесицата от гласове бавно започна да вдига децибелите. За тези хора тя вече не беше човешко същество. Беше се превърнала в мит и всички се страхуваха от нея.
Тя прекоси залата, отвори вратата и излезе на чакъла. В мига, когато вратата се затвори зад нея, от устата й се чу вик.
„Майната ви! Майната ви на всички!“
41
Години наред чувстваше Пеги и Мич като свое второ семейство. Наоми им вярваше, обичаше ги, оставаше досред нощ на работа, без да я молят, поемаше смените на другите от персонала, ако се разболеят. Беше им се отдала напълно, а в замяна получи ритник в задника.
Тя тръгна бързо по улицата, потънала в мисли за предателството им, затова не успя да чуе гневните стъпки зад себе си.
— Как смееш?
Тя закова на място. Една ръка я хвана за рамото и я обърна грубо.
— След всичко това — изсъска той. Слюнката му опръска лицето й.
— Извинете, но не знам кой сте…
Ръката я сграбчи за тила и я повлече напред. Минувачите не обърнаха внимание на писъците й. Тя се спъна в ръба на тротоара, изпусна бастуна и той изтрака по паважа. Имаше чувството, че пада, че лети към мократа настилка и само ръката на мъжа я държи да не забие нос в нея.
Челото й се удари в стъклото на някаква кола, мокро от дъжда.
— Знаеш ли какво има вътре?
Тя се опита да поклати глава. Влажното стъкло изскърца под веждите й.
— Дъщеря ми. Момичето, което ти уби. Ти и съпругът ти убихте моята Каси.
Беше попаднала на погребалната процесия на Каси, която бавно напредваше към църквата. Ето защо улиците бяха пълни с хора. От всички статии, прочетени от майка й, Наоми бе забравила именно тази — кога Каси ще бъде положена в гробищата за своя вечен сън. Затова се възмущаваха и я мразеха: мислеха, че е тук, за да се наслади на делото си и на тяхното нещастие.
Тя се опита да си спомни името на бащата, понеже му бе сервирала кафе всеки петък следобед от години наред, но хватката му се затегна и спря притока на кръв към врата и главата й.
— Уби детето ми, а продължаваш да се разхождаш на свобода. Честно ли е това?
— Не съм убила никого.
Ръката я отдалечи от стъклото и я обърна грубо към човека, на когото принадлежеше. Гърбът й се удари в катафалката и тя се залюля. Наоми си представи как тялото на Каси се удря в стените на ковчега и листенцата на цветята падат от венците.
— Не ме лъжи, кучко! — извика пред носа й той. Ръцете му отпуснаха хватката си за момент. — С жена ми погребваме дъщеря си чак сега заради теб. Трябваше да чакаме дълго да освободят тялото й и днес, последния ден, в който сме с нея, ти идваш и го съсипваш.