А може би не.
Ричър отвори вратата на заложната къща и влезе вътре. Мъжът зад касата вдигна поглед. Беше едър, мръсен и развлечен, около трийсет и пет, мургав и доста пълен. Очите му гледаха хитро. Достатъчно хитро, за да знае как да реагира на появата на новия клиент с ръст от метър и деветдесет и три и тегло от сто и десет килограма. Реагира инстинктивно. Не се страхуваше. Под щанда сигурно държеше заредена пушка. Освен ако не беше глупак. А нямаше вид на такъв. Във всеки случай, не беше от хората, които поемаха рискове. Не искаше думите му да прозвучат заплашително, но не искаше и да прозвучат сервилно. Въпрос на гордост. Затова попита:
— Как е?
Никак, помисли си Ричър. Ако трябва да бъда откровен. Чан сигурно вече се бе върнала в Сиатъл. Върнала се бе към обичайния си живот. Въпреки това каза:
— Не се оплаквам.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Покажете ми пръстените.
Мъжът взе от витрината поставката с пръстените. Сложи я върху щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил като миниатюрна топка за голф. Беше гравиран от вътрешната страна, а това означаваше, че не е копие. Не беше подарък за приятелка или годеница. Никой не гравираше копията. Стара традиция. Никой не знаеше защо.
Не беше сувенир. Беше си истински пръстен, който някой кадет бе заслужил след четири години упорит труд. И бе носил с гордост. Защото не се ли гордееш с мястото, което си завършил, не си поръчваш подобен пръстен.
Надписът гласеше: С. Р. С. 2005.
Шофьорът на автобуса натисна клаксона три пъти. Трябваше да тръгва, но един пътник липсваше. Ричър остави пръстена, благодари и излезе от магазина. Върна се на автогарата, надникна през вратата на автобуса и каза на шофьора:
— Оставам.
— Не мога да ви върна парите.
— Няма проблем.
— Имате ли багаж отдолу?
— Не.
— Приятен ден.
Шофьорът дръпна някакъв лост и вратата се затвори под носа на Ричър. Двигателят изръмжа и автобусът потегли без него. Ричър обърна гръб на облака дизелови пари и се запъти обратно към заложната къща.
2
Мъжът в заложната къща не остана очарован, че му се налага да вади поставката с пръстените толкова скоро след като я бе върнал на витрината. Все пак го направи и я сложи на същото място на щанда. Пръстенът от „Уест Пойнт“ се бе претърколил отново. Ричър го взе.
— Спомняш ли си жената, която го е заложила? — попита той.
— Че как да я помня? — отвърна мъжът. — Тук има милион неща.
— Не водиш ли някаква документация?
— Ченге ли си?
— Не — каза Ричър.
— Всичко при мен е законно.
— Не ме интересува. Искам само името на жената, която е донесла този пръстен.
— Защо?
— Учили сме в една и съща академия.
— Къде се намира? На север ли?
— На изток — отвърна Ричър.
— Не може да сте учили заедно. Няма начин да си завършил през две и пета. Не искам да те обидя, но…
— Не се обиждам. Наистина съм от по-ранен випуск. Но мястото не се е променило. Което означава, че тя е положила големи усилия, за да заслужи този пръстен. И се питам какви ли неблагоприятни обстоятелства са я накарали да го продаде или заложи.
— Каква е тази академия? — попита мъжът.
— В нея преподават практически умения.
— Нещо като търговско училище?
— Горе-долу.
— Може да е починала при нещастен случай.
— Възможно е — каза Ричър. Но може и да не е било нещастен случай. Може причината за смъртта да се нарича Ирак или Афганистан. Да, две хиляди и пета беше трудна година. А на глас каза: — Бих искал да съм сигурен.
— Защо? — попита отново мъжът.
— Не мога да ти обясня точно.
— Да не би да е въпрос на чест?
— Възможно е.
— Нямаше никаква жена. Купих този пръстен. Заедно с още много неща.
— Кога?
— Преди месец.
— От кого?
— Нямам намерение да те посвещавам в бизнеса. Защо да го правя? Всичко е законно. Напълно законно. Властите го признават. Имам лиценз, минавам през куп проверки…
— Защо не искаш да ми кажеш тогава?
— Информацията е поверителна.
— Ами ако купя пръстена? — попита Ричър.
— Петдесет долара.
— Трийсет.
— Четирийсет.
— Става — каза Ричър. — Сега имам право да науча повече за произхода му.
— Това да не ти е аукцион в „Сотбис“?
— И все пак…
Мъжът помълча, но в крайна сметка каза:
— Получих го от един човек, който работи в благотворителен магазин. Хората даряват разни вещи и ползват данъчни облекчения. Предимно стари коли и яхти, но също и други неща. Моят човек им дава разписки с изкуствено надута стойност, за да си приспаднат повечко данъци, а после продава нещата, където успее, и накрая пише един чек за благотворителност. Купувам от него разни дреболии. Вземам това-онова с надеждата да изкарам някой долар.