— Последен шанс — каза полицаят. — Постъпи разумно. Качи се в колата.
— Ще се справя — повтори Ричър.
Отстъпи крачка назад и се изправи. Полицаят поклати глава в недоумение, изчака секунда-две, после се отказа и потегли бавно със съскане на гуми и облак дим от ауспуха. Ричър го проследи с поглед, изчака патрулката да се скрие зад ъгъла и се върна пред бара, където облечените в черно рокери отново бяха оформили полукръг.
4
Седмината бяха заели предишните си позиции, с наведени глави и присвити рамене, широко разкрачени и протегнали напред ръце, готови за бой. Въпреки това не помръдваха. Не искаха да помръднат. Не и веднага. От тяхна гледна точка се бе появил нов, неизвестен фактор. Противникът им май беше чисто луд. Сам го бе доказал. Полицаят му бе дал възможност да се оттегли с достойнство, но той бе отхвърлил предложението. Бе предпочел да остане и да се бие.
Защо?
Нямаха представа.
Ричър чакаше. Предполагаше, че в този момент Чан мъкне покупките към дома си. Оставя ги на кухненския плод. Подрежда продуктите, които ще ѝ трябват за вечерята. Взема нож от чекмеджето. Може би включва печката. За да приготви само една порция. И да прекара тиха спокойна вечер.
Рокерите не помръдваха.
— Да не би да размислихте? — попита ги Ричър.
Никаква реакция.
— Отговорете на въпроса ми и ще ви оставя да си тръгнете — предложи Ричър.
Те отново не помръднаха.
Ричър продължи да чака. Накрая каза:
— Някой по-нетърпелив от мен би решил, че е време да действа.
Отново никаква реакция. Ричър се усмихна.
— В такъв случай мисля, че съм голям късметлия — каза той. — Сякаш съм спечелил на игрален автомат във Вегас. Седем големи момичета, наредени в една линия.
Този път думите му предизвикаха реакция. Това целеше. От това се нуждаеше. Движението бе негов приятел. Целта му бяха движещи се маси и инерция. Искаше противниците си заслепени от гняв. И постигна целта си. Те се спогледаха ядосани и тъй като никой от тях не искаше да се втурне напред първи (или последен), седмината пристъпиха едновременно, като по някакъв невидим сигнал. Бяха побеснели и… уязвими. Ричър приведе в действие първоначалния си план. Нищо не се бе променило, планът му бе все така добър. Залагаше на очевидното. Изчака да се озоват на метър и половина от него, после се втурна напред и се вряза в редицата им. Хоризонтално заби лакът в лицето на първата мишена, после се завъртя светкавично, стовари рязко единия си крак в земята, за да убие инерцията, и се отблъсна с другия, за да добие ново ускорение, при което удари мъжа вдясно от новообразувалата се празнина в редицата на нападателите. Достатъчно бе да поднесе лакътя си и онзи сам заби лицето си в него като при челен сблъсък между два автомобила.
Минус двама.
Ричър се обърна и спря на място. Петимата оцелели бяха образували нов полукръг. Ричър отстъпи назад. Искаше да прецени следващия им ход. А той бе напълно предсказуем. Джими Плъха не помръдна, когато останалите четирима се втурнаха напред.
Ричър бе завършил повечето курсове по ръкопашен бой, които армията предлагаше. Почти всички се провеждаха във военни бази, разположени в южните щати, и се ръководеха от опитни ветерани, правили неща, които обикновен човек не можеше дори да си представи. Подобни курсове завършваха с кратки секретни бележки в секретни досиета и с много рани и охлузвания, дори счупвания. Основното правило в случаи като този, когато бе изправен срещу четирима противници, изискваше да се справи колкото се може по-бързо с един от тях. А после да се справи колкото се може по-бързо с още един. Направеше ли го, победата му бе в кърпа вързана, защото нито един войник, преминал подобен курс, не би трябвало да има и най-малкия проблем с двама души срещу себе си. Противното означаваше, че инструкторите не са си свършили работата както трябва, а в армията това просто бе невъзможно.
Ричър наричаше тази тактика „отмъсти си предварително“. Четиримата отново се бяха привели напред, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Явно си въобразяваха, че позата им е особено заплашителна. Ричър обаче ги възприемаше като най-обикновени мишени. Атакува мъжа, който бе най-вляво, като стовари ритник в слабините му, после се завъртя надясно и застана до него. Останалите трима вече не можеха да го нападнат, тъй като трябваше да прескочат своя приятел, който в този момент се бе превил на две, повръщаше и се опитваше да си поеме дъх.
Ричър отново отстъпи назад. Тримата оцелели се втурнаха към него, като заобиколиха падналия рокер. Първият мина вдясно, вторият — вляво, третият отново вдясно. Това даде на Ричър достатъчно време да заобиколи наредените в редица мотори и да застане от другата им страна. Сега тримата му противници бяха принудени да вземат решение. Очевидно един от тях щеше да мине от едната страна, а останалите двама — от другата, но кой откъде щеше да мине? Самотният нападател щеше да бъде изложен на най-голям риск. Той бе най-слабото звено и щеше да пострада пръв, може би най-тежко. Кой щеше да се нагърби с тази задача?