Конвулсивно стиснах очи.
— Възможно ли е това да има нещо общо с болестта ти, Дани? — По ирония никога не я наричахме по име. За нас нямаше „СПИН“, само „болестта“.
Той ме притисна силно.
— Дъки, аз знам, че има нещо общо. Познавам тялото си. Нещо се е разрушило. Поради това отказах да отидем двамата в САЩ. Представих си как ще пътуваме някъде из пампата и ще ми се случи пак и се уплаших. Кой знае, може би ще е още по-лошо. А ти ще останеш съвсем сама в чужд континент.
— Трябваше да го кажеш още в болницата!
— Знам — кимна той, — но ти предстоеше изпит. Крайно неблагоприятно време за такава лоша диагноза. Не исках да отклоняваш вниманието си.
— Какво каза? Рискувал си живота си заради тъпия ми изпит? Толкова ли си откачен?
Дани остана съвсем спокоен.
— Джесика, аз съм вече мъртъв. Сега става въпрос единствено за теб.
— Престани най-после — изкрещях. — Може да е било нещо безобидно. Например инсулт.
Дани изпухтя пренебрежително.
— С една дума, да се радвам на инсулт, нищо, че съм само на двайсет и две години, така ли? Това ли наричаш безобидно? Дотам ли стигнахме?
— Не рисувай дявола на стената. Може да е било случайност.
Сама забелязах колко слабо звучеше. Къде беше спасителната сламка? Беше ми спешно необходима.
— Не е случайност. От февруари до август кръвната ми картина се влоши рязко.
— В болницата ми каза, че стойностите са окей. Излъга ли ме?
— Да, бяха окей, но значително по-лоши. Смъкнаха се от петстотин на двеста и петдесет. За съвсем кратко време.
— Заради Кристина — прошепнах. — Всичко е заради Кристина.
— Кого да заблуждаваме? — попита той, без да чуе твърдението ми. — Болестта се проявява. Не бива да се самозалъгваме повече.
Дълбоко в себе си, естествено, знаех, че той е прав.
Тялото винаги е било неговият капитал, във всяко отношение. Той се познаваше и знаеше кога нещо не е наред. Ако не беше абсолютно сигурен, никога нямаше да посегне към дрогата. Навярно и аз нямаше да го допусна. Двамата бяхме станали световни шампиони по пренебрегването на лошите признаци. Борехме се да спечелим време. Водехме битка за всеки месец, за всяка седмица. Скоро щяхме да се борим за всеки ден.
— Върви в болницата. Ще ти направят пълни изследвания и ще започнеш терапия ВААРТ[20] — настоях аз.
— Следващата седмица имам фотосесия. Ще ми донесе много пари, не бива да я пропускам. След това ще отида.
— Фотосесия? Това не е важно. Иди още в понеделник.
— Ще ида следващата седмица. Няколко дни повече или по малко са без значение — заяви решително Дани. — Това ще е последната ми фотосесия. Ще спра окончателно.
— Защо искаш да спреш?
— Защото съм болен от СПИН наркоман и рано или късно ще си проличи. Освен това вече нямам желание. Имам предостатъчно пари. Малко преди смъртта си купих нова кола. Тина вече не се нуждае от жилище, а за теб има всичко необходимо. За какво да работя?
Гласът му прозвуча тъжно, ала не изглеждаше потиснат.
— Не ми харесва, когато си в такова настроение! — заявих упорито.
— Аз съм реалист, Дъки.
— Върви в проклетата болница и започвай тъпата терапия, вместо да седиш тук и да хленчиш!
Пак му се разкрещях, макар много добре да знаех, че той никога не хленчи. Преценяваше положението напълно трезво и с естественост, която ме ужасяваше.
— Ще го направя — обеща той. — В края на другата седмица.
— В понеделник!
— В края на другата седмица.
Замахнах и го ударих.
— Какво ще стане, ако благоволиш да помислиш поне малко и за мен?
Дани се ядоса. Ядоса се истински. Никога не го бях виждала толкова разгневен срещу мен. Стана и впи поглед в лицето ми. Досега не бях възприемала очите му като студени или ледени, но в този момент бяха точно такива.
— И ти смееш да питаш защо не мисля за теб?
— Да, по дяволите! — изплаках истерично. Лайка отдавна бе избягала в къщата. — Върви в болницата! Не бъди такъв проклет егоист!
Дани пристъпи към мен, опря показалец в гърдите ми, както някога бе направила Кристина, и заяви сухо:
— Аз мисля само за теб. Отдавна. Каквото и да правя, то е за теб. Ти си единствената причина да съм още тук.
— Ако искаш да си отидеш в Атланта, върви! Не те задържам!
Захапах устната си до кръв. Защо пак се карахме?
— Ти си причината все още да дишам.
— Остави ме на мира! — сопнах се.
Дани се завъртя рязко и се прибра в жилището. Знаех, че ще си направи инжекция. За първи път бе употребил хероин преди четиринайсет дни. Миналата седмица пак го направи. Отчаяна се отпуснах върху одеялото. Беше твърде топло, за да се надявам да замръзна.
20
Високоактивна антиретровирусна терапия, на англ. HAART, комбинация от 4 или 5 медикамента. — Бел. прев.