— Ехо? — извиках.
В коридора се появи Кристина.
— Влез, Джесика. Дани е още на работа.
— Колата му е отвън.
Тя дойде при мен и ме прегърна.
— Сериозно? Не е в жилището. Навярно е в градината.
— Отивам да проверя.
Кристина се скри отново в стаята си, аз оставих чантата си на шкафчето и минах през дневната, за да изляза на терасата. Столовете бяха наредени грижливо около масата, на моравата нямаше никой. Тихо подсвирване ми издаде, че все пак не съм сама. Огледах се любопитно. Мина време, преди да открия Дани.
— Какво, по дяволите, правиш на покрива? — извиках. — Слез!
— О, не — отговори той. — Ти се качи.
С мъка потиснах една въздишка и се запитах как е стигнал до покрива. Погледът ми падна върху зелен контейнер за боклук до гаража. Покатерих се върху него и успях да се изкача върху покрива на гаража. Оттам се изтеглих един етаж по-нагоре при Дани. Оказа се по-лесно от очакваното.
Въпреки че двускатният покрив не бе особено стръмен, не посмях да се изправя, а запълзях към Дани на четири крака. Керемидите бяха много топли, но се издържаше. Ако през половината ден небето не беше заоблачено, сигурно щях да си изгоря дланите и да се образуват мехури.
— Какво правиш тук горе? — повторих въпроса си, докато се разполагах удобно до него.
— Наблюдавам залеза на слънцето — обясни той и ме целуна по бузата.
— Оттук? А аз бях абсолютно сигурна, че жилището ти има прозорци.
— Само оттук може да се види.
Той вдигна пръст и посочи в далечината между дърветата. Гледката беше зашеметяваща. Виждахме над всички покриви и далеч зад полята.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Над онзи хълм отляво на гробището се намира мястото, където небето и земята се свързват — поне така изглежда. The Gateway to Heaven[12]. — Дани се приближи до мен и обърна брадичката ми в правилната посока. — Точно там.
— Действително!
Трябваше да призная, че е прав. Линията на хоризонта постепенно се размиваше и накрая сякаш изчезваше.
— Душата ми разпери крилата си и тя. И сякаш път намери, към къщи полетя[13] — зашепна Дани.
По гърба ми пробяга тръпка, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
— Тъжно, но красиво — изрекох тихо.
— Любимата ми строфа от „Лунна нощ“. Стихотворението е от Айхендорф[14]. Става дума за съединяването на разделените. Границата между небето и земята се разтваря. Това позволява преминаване между световете. Мъртвите отиват при живите и обратно. Възможно е само когато хоризонтът се приближи към земята толкова, колкото се е приближил ей там.
— Не може да бъде!
Дани ме погледна въпросително.
— Това е само легенда.
— Друго имах предвид. — Бях объркана, но се опитах да си подредя мислите. — В деня, когато се запознахме, седях на виенското колело и мислено рецитирах първата строфа от същото стихотворение. След половин час ти ме заговори. Днес пак обсъждаме тази тема. Безумие, нали?
Дани изобщо не се учуди.
— Аз не мисля така. Хората често имат предчувствия, ала не ги забелязват, защото са заети с всевъзможни дивотии.
— Предчувствие? — Според мен това намирисваше на спиритизъм. — За какво? За този разговор или за теб?
— Кой знае… Може пък да е…
В този момент на известно разстояние под нас се отвори тавански прозорец и жена с буйни къдрици се издаде навън, за да ни види.
— За бога, Дани — извика тя, — не можеш ли да си седиш под покрива като нормалните хора?
— Тук е по-красиво — отговори той. — Желаеш ли и ти да се качиш, Брита?
Тя цъкна с език.
— А ти желаеш ли още нещо? Да донеса ли чай и сладкиши?
— О, да — отговори й в най-добро настроение Дани. — Идеята е страхотна.
Чух как тя промърмори нещо от рода на „Да слизате бързо!“, после прозорецът се затвори.
— Сериозно ли го каза? — попитах Дани.
— Дано да не дойде — засмя се тихо той. — Аз мразя чай.
— Глупости! Всеки обича чай.
— Не и аз. — Той ме погледна извинително. — Лоши преживявания.
— С чай? — попитах невярващо.
— Дълга история. — Той махна в знак на отказ да продължи и се обърна към мен: — Би трябвало да запомниш какво си мислила през този ден и за в бъдеще да си държиш очите отворени. Тогава по-често ще виждаш такива неща. Навярно по-късно ще ти помогнат в трудно положение.
— Не те разбирам. По какъв начин ще ми помогнат?
Дани мълча известно време. Светлината около нас започна да се променя, стана червеникава и някак неистинска.
14
Йозеф фон Айхендорф (1788–1857) е един от големите поети и писатели в епохата на немския романтизъм. — Бел. прев.