Като основа на своята комедия Шекспир е избрал един или няколко от тези весели разкази, тъй популярни през Средновековието и Ренесанса, в които се възхвалява или осмива женската хитрост. Повечето от тях могат да се причислят към два основни типа: или жената успява да излъже своя мъж и да се събере с любовника си въпреки всички пречки, или пък тя се подиграва остроумно с някой натрапник; и трябва да се признае, разказите от първия тип са обикновено по-забавни от другите. Това очевидно е било ясно и на Шекспир и той се е опитал, разчитайки на театралната илюзия, да съчетае едно действие от първия вид с по-назидателното положение на втория, при което, както се изтъкна вече, логиката на събитията пострадва малко. При толкова много запазени варианти на темата, които все пак представляват навярно само малка част от ония в устно обращение, е невъзможно да се посочи със сигурност един основен източник на фабулата му, но в същата сбирка от Джовани Фиорентино, която е послужила като източник за „Венецианският търговец“, се намира и един разказ, доста сходен с Шекспировата фабула. Тук студентът Бучиоло иска да бъде посветен в любовното изкуство от своя професор. Следвайки неговите съвети, той си избира една млада жена, без да подозре, че тя е съпругата на наставника му; и при нея успява много бързо благодарение на съветите на своя учител, който също така не подозира истината. Едва много по-късно професорът започва да се съмнява и се втурва у дома си в определения за любовната среща час, но жената успява да скрие госта си под един куп мокро пране и старецът, успокоен, се оттегля, оставяйки ги сами. На другия ден, научил всички подробности от щастливия Бучиоло, той мълчи пред него, за да може да улови двойката заедно, но този път, когато пристига неочаквано, съпругата се хвърля веднага на врата му и по този начин дава възможност на любовника си да се измъкне незабелязан през вратата. Професорът съсича прането със своя меч и буйства из цялата къща, докато жената вика на помощ съседите и двамата си братя, които, вземайки мъжа й за луд, го набиват здраво и го връзват в леглото. На сутринта Бучиоло, научавайки, че професорът е полудял, отива да го посети за пръв път в къщата му и с ужас установява, че това е домът на любимата му. Той се опитва да се извини за станалото, без да бъде разбран от други, но професорът му казва: „Бучиоло, Бучиоло, върви си оттук с бога, защото твърде добре си усвоил изкуството за моя сметка.“ Това при съответна разработка на подробностите дава много добре основната нишка на Шекспировата фабула, финалът е намерен с прибавката на един епизод от „Ендимион“ на Лили, където истински феи изпощипват похотливия самохвалко Корсит. Фалстаф, разбира се, се доверява на мнимия Брод не за да търси съвети, а чисто и просто от алчност и за да се поперчи пред другия. Но и в това има нещо нелогично, защото в любовните си похождения Фалстаф е движен не от похотта, която би могла да се утоли с една успешна среща, а от пълната кесия на мистрис Форт и съвсем не е в интереса му да я тласне в обятията на един по-млад и елегантен любовник. Той може би е твърде уверен в силата на своите чарове, за да смята другия за сериозен съперник, но това не става ясно, пък и би прибавило още една отлика към многото неща, които отделят тлъстия фанфарон от истинския Фалстаф, когото виждаме в пълната му стихия в първата част на „Хенрих IV“ и който е преди всичко реалист и познава себе си и своите възможности.
„Веселите уиндзорки“ положително не е една от онези Шекспирови комедии, които ни изпълват с ново и все по-дълбоко възхищение при всяко повторно четене. За да извлечем от нея най-голямо удоволствие, трябва да изключим от съзнанието си много неща — трябва да забравим поезията и вълшебството на другите комедии от същото време и очарователните им героини. Трябва и да забравим истинския Фалстаф, за да не чувстваме новия сър Джон като пошла имитация. Истинският Фалстаф никога не би се оставил да бъде излъган, и то три пъти наред, от едни ограничени провинциалистки, нито пък би се представил накрая в такъв жалък вид. Всеки помни: силата на онзи Фалстаф лежеше в това, че с невъзмутимото си нахалство и със своята неподражаема духовитост той умееше да обръща всяко поражение в победа за себе си. И той бе страхливец или поне знаеше много добре да се предпазва от излишни рискове, но никога не би изгубил ума и дума от страх пред един Форт, не би се обърнал безпомощно към другите с молба да го спасят, нито пък би оставил да го тикнат в кош за пране. „Аз ти пукнах главата — каква тъжба имаш против мене?“ — това е все още гласът на истинския Фалстаф, но този глас много рядко се чува в комедията. Тук Фалстаф освен чрез няколко духовити реплики едва ли се издига над традиционния тип на тъпия фанфарон, отдавна вече пренесен от римската комедия на английска почва. Дори и Плиткоу — и всъщност какво Търси старецът от Глостършир тук между гражданите на Уиндзор? — е само сянка на себе си и само мистрис Скокли, може да се каже, е претърпяла преобразованието си от лондонска кръчмарка в уиндзорска домакиня, без да губи много съществено от качествата си. Най-свежи и живи тук са всъщност новите образи, при които Шекспир не е бил стеснен в рамките на един калъп, макар и негов собственик, а е бил свободен да твори според фантазията си: свенливият и обезоръжаващо откровен Хаплю; сприхавият уелски пастор Евънс със сухия му хумор, който сам не владее добре английски език, но педантично поправя другите: френският лекар с напълно заваления си език — езиковите грешки на тези двама и мистрис Скокли са много добре степенувани; и накрая веселият и бъбрив кръчмар. Това се все странични фигури наистина, но те са, които дават живот на цялото и създават богата и пъстра картина на английския живот на времето. Силата на комедията лежи не в самото действие нито пък в главните образи, които остават доста схематични, а в отделните постоянно сменящи се винетки, благодарение на които пред нас изниква цялото градче с жителите му и безбройните връзки, свързващи ги по най-различни начини във всекидневния им живот. Спорове възникват и се забравят, хората се събират на гуляй или да отидат на лов, младите се залюбват, старите се посдърпват, дори децата не са забравени. И върху цялото играе светлината на Шекспировия хумор и неговата духовитост. В списъка на неговите комедии „Веселите уиндзорки“ не заема може би много високо място, но тя стои на първо място поне по това, че тук получаваме една изключително богата, пълна с кипящ живот и хумор цялостна картина на едно общество. Жанрът й обаче очевидно не е привличал Шекспир и в трите си последни комедии — комедии в днешния смисъл на думата — той се е върнал към любимия си жанр: романтичната комедия на любовта, в която самата любов представлява комичният елемент. Но той се връща към него вече с едно по-силно чувство за реалния живот. Пастелните, малко безплътни краски на първите му опити от този вид са заменени с по-наситени багри.