У Шекспир впечатлението е друго. Той не изменя фактите, които намира у Холиншед, но изпуска или поставя под сурдинка съществени моменти. За него като драматург е важен преди всичко личният конфликт между Хенри и Ричард, а ролята на народа и на Парламента остава на заден план. Така не получаваме впечатление за една стихийно разрастваща се лавина от събития, която никой не може да възпре, а за нещо предрешено от самото начало, което чака само да бъде оформено. Чувстваме главно патоса на сваления крал, охулен от тълпи, готови да посрещнат с възторг новото слънце на деня, а не от тълпи, разярени против деспота, от когото се надяват да се отърват. Колкото до Парламента, той се явява просто като оръдие в ръцете на Хенри. И така, още при първата си среща с Хенри Ричард, сякаш хипнотизиран, бърза сам да отстъпи кралската си власт на един човек, който твърди, че не иска друго освен възстановяването на своите права и се старае всячески да изтъкне верноподаническите си чувства. Това поведение на Ричард ни озадачава и навярно при друг автор ние бихме отчели тази неизясненост като слабост, но Шекспир представя всеки отделен момент с такава суверенна сила и убедителност, че, както и при „Хамлет“, намираме в самата загадъчност една особена правдивост. Това, което чувстваме, е зловещата сила на Хенри, който така спокойно налага волята си, че няма нужда да я изказва с думи.
Тази сцена е центърът на драмата, която е изградена върху противопоставянето на два характера: единият е този на Ричард — човека на чувствата и техен роб, артистичен темперамент, който се радва, че може да изиграе до съвършенство всяка предложена му роля, — образ, за който Шекспир дължи много повече на Марлоу и неговия „Едуард II“, отколкото на историческите източници; другият е този на хладния Хенри, човека на разума, за чиито чувства, ако изобщо има такива, нищо не знаем. Хенри е очевидно по-добър владетел от Ричард; Шекспир ни показва в един измислен от него инцидент колко лесно смирява той своите лордове, когато те почват взаимно да се предизвикват на двубой, докато Ричард, за когото е много по-важно да спре конфликта, тъй като обвиненията косвено засягат и него, не може да се справи сам с двамата разярени противници и оставя нещата да се изострят до крайност. Единственото, което липсва на Хенри, е законното право върху короната и за това ще трябва да плати не само той, като не познае нито един спокоен час на трона си, но и неговият нероден още внук Хенри VI. Че така ще бъде, Шекспир ни подсказва в последното действие на своята драма не само чрез пророческите думи на карлайлския епископ, но и като ни представя нагледно първия от многото заговори, които ще смущават царуването на новия крал. За „Ричард II“ епизодът с Омърл е един излишен израстък, който по-скоро ни смущава — той е и сам по себе си твърде неубедителен, — но за Шекспир епизодът е бил нужен като преход към следващата драма от серията. Със същата цел той въвежда вече и контраста между принц Хари и Хари Пърси. Но въпреки тези приготовления за новата драма следващата история, с която той се заема, е била не „Хенри IV“, както казахме, а „Крал Джон“.