Душевната слепота се подчертава и в почти алегоричната сцена на Хекторовата смърт: хероят преследва един воин в бляскави доспехи, които покриват гнила вътрешност. В какъв смисъл „гнила“ не узнаваме; впечатлението е, че по-скоро става дума за разложен труп, но изразът може да бъде използван и по-натуралистично, в смисъл на разкапан от болести. И за тази мамлива външност Хектор загубва живота си. Случката е взета от средновековните романи за Троя, където жаждата за плячка довежда до Хекторовата смърт, но идеята за гнилия труп е от Шекспир и с нея тук се подчертава една от основните теми на драмата — любимата Шекспирова тема за разликата между външността и същината.
Друга важна тема, която преминава през цялата драма и обединява различните й фабулни нишки, е тази за времето, изтъкната най-ясно от Одисей във второто му голямо слово пред Ахил, но също така и от Троил в момента на раздялата; времето, което похищава всичко, което прибира великото в торбата си, но което също така — това се изтъква по-силно на други места — пресява, разделя житото от плявата и дава последната преценка за стойностите. Но ето че и върху тази дейност на времето пада съмнение. Дали времето, като пресява, разкрива действително истината, както твърди едно от общите места на Ренесанса? Коя е истината за Елена, за Ахил, за Аякс? Това, което ни разправя Омир, или това, което виждаме пред очите си в драмата?
Така се получава една твърде сложна и дори може би противоречива постройка, която дава възможност за най-различни тълкувания. На повърхността ни се разкрива на пръв поглед само една остра и злъчна сатира, подобна в много отношения на модните сатирични комедии на Марстън и Джонсън, в която античните херои са представени в светлината на модерното всекидневие, видени не само в героичните им моменти, но и в интимността на палатките и салоните им, където постъпките им се представят в духа на цинизма и безверието; сатира, в която се осмиват като кухи и измамни всички ценности: любовта, военната слава, честта. Но дали всъщност се осмиват тези идеали, или хората, които неправилно ги разбират, и едно общество, в което те нямат приложение? Рицарството на троянците ще отстъпи пред грубата практичност на гърците и със смъртта на Хектор ние виждаме вече този неизбежен край на Илион, който Шекспир неведнъж е използвал в творенията си като символ на върховното човешко страдание. И с това се влива нещо в пиесата, което далеч надхвърля границите на сатирата и което оправдава донякъде мястото й във фолиото между трагедиите. А това не е единственото място, което е в разрез със сатиричния тон. „Троил и Кресида“ е драмата на Шекспир с най-много и може би най-дълбоки философски отстъпления. Големите речи на Одисей превишават дребнавите си поводи и дори ги облагородяват; а спорът между Троил и Хектор ни въвежда в области, където сатирата няма достъп; любовните сцени носят на места една красота, побеждаваща всичко, което може да се каже против тази любов, и мъката на Троил не е мъката на наивен сластолюбец. Изглежда, че Шекспир е искал да напише сатира по модния образец, но че не бидейки сатирик по нрав и убеждение, а хуманист в пълния смисъл на думата, който живее с мъките и радостите на своите създания, резултатът е бил нещо странно, което не може да се помести в никоя позната на нас категория, но което оставя много силно впечатление.
Последното едва ли може да се каже за втората пиеса от групата — „Добрият край оправя всичко“. Това е без съмнение най-малко популярната от всички зрели творби на Шекспир. Датата й не е известна, но тя очевидно стои в много тясна връзка с „Мяра за мяра“ (1604 г.), на която е повлияла във фабулно отношение. За сюжет е послужил един разказ на Бокачо: и самият негов избор е вече грешка. Защото това, което приемаме безропотно при краткия и, общо взето, весел разказ, става неприемливо при по-сериозна разработка, когато познаваме характерите по-отблизо и чувствата ни се засягат по-дълбоко. Там се радваме на хитрата девойка, която с такава упоритост изпълнява невъзможните задачи и спечелва мъжа, когото е избрала. Но, гледана по-отблизо, тази хитра девойка, която се натрапва, където не е желана, става по-малко симпатична. Още първите думи, с които се обръща към Парол, оставят едно неприятно впечатление за нея, което не може да се заличи въпреки всички опити да бъде представена по-нататък в най-благоприятна светлина и въпреки хвалбите, с които всички освен Бертран я обсипват. Ние не бихме одобрили мъжа, който взима невяста против волята й, а обръщането на ролите прави за нас положението още по-неприятно. Вярно е, че когато вижда ужаса на Бертран, Елена предлага да се оттегли, но тя го прави само с половин уста и не предприема нищо, за да смекчи гнева на краля. Вярно е също, че пристигането й във Флоренция е представено като случайност, а не като преднамерена стъпка в лова на мъжа. Но на нея й липсва чар и кротката й упоритост не ни пленява.