останалите кораби от флота.
Настрани, към Ариел.
Стори и туй, мой леки Ариел,
и волен литвай в своята стихия!
На добър час!… Последвайте ме, моля
Излизат.
ПРОСПЕРО
Без чарове и без магия
сега на себе си самия
съм предоставен и от вас
зависи вече дали аз
затворник ще остана тука,
или ще плавам към сполука.
Но както, с трон сдобил се пак,
сам аз простих на своя враг,
вий, зрители, със кобно слово
не ми присъждайте сурово
изгнание на остров пуст,
а със ветреца многоуст
на своята хвала крилата
за път издуйте ми платната
и с весел, идещ от сърце,
мил плясък на криле-ръце,
ме изпратете във морето
на дълго плаване, с което
целя едно: чрез труд и плам
забава да доставям вам.
Над духове не властвам вече,
вълшебствата ми са далече
и зле ще съм, освен ако
със снизходително око
погледнете на моите грешки.
Те — знайно е — са дял човешки
и аз завършвам затова
със тез молитвени слова:
Вий, милост чакащи от бога,
не ме съдете с мярка строга!
Излиза.
От хубавото чакаме приплод,
та щом цвета му есен зла пролази,
за него спомен, пълен със живот,
в наследника му свеж да се опази.
А ти, сгоден за образа си млад,
сам пламъка си храниш със гориво
и мъчиш ни в обилието с глад,
хабейки своя чар немилостиво.
Ти, който като вестник на Април,
света за да красиш, сред нас живееш,
съкровището свое в пъпка скрил,
скъпернико, ти, трупайки, пилееш.
Но сам умреш ли, знай, ще си изял —
от лакомство — и общия ни дял!
Четиресетгодишната обсада
лика ти щом с окопи набразди,
от днешната ти пищна дреха млада
едва ли ще останат и следи.
Тогава, ако някой те запита
къде си скрил предишния си плам,
към взор угаснал в очница изпита
да сочиш гордо с пръст, ще бъде срам.
А би била далече по-богата
похвалата, когато му речеш:
— Тук, в тоз мой син е моята отплата
за буйните ми дни като младеж!
Тъй подмладен, макар и с бели власи —
затоплена ще видиш пак кръвта си.
Огледай се и образа си млад
сгълчи за туй, че грях към всички прави
с това, че послесмъртен дубликат
не ще от хубостта си да остави.
Нима не чака мъжкия ти плуг
която искаш девственица нива,
или видял си себелюбец друг
тъй в гроба си потомство да зарива?
Днес майка ти към своя майски ден
чрез твойта младост връща се обратно,
ще виждаш ти, от бръчки набразден,
в сина си свойто юношество златно.
А щом не щеш, умри си единак
и споменът за теб да тъне в мрак!
Красавецо, младежкия си чар
прахосваш ти за собствена изгода,
но този чар го дава не във дар,
а само в заем щедрата Природа.
А щом е тъй, скъпернико красив,
защо й харчиш влога без остатък —
нали затуй, чаровнико, си жив,
живот и чар да предадеш нататък?
Ти алчен си за себе си, но знай,
човек така сам себе си предава,
и щом Природата ти каже: „Край!“,
каква ще ти е сметката тогава?
А син, повторил твоите черти,
могъл би вместо теб да я плати.
Минутите, тъй майсторски създали
лика, на който радва се светът,
след някой ден със радост на вандали
сегашния му чар ще разрушат.
Тъй Времето неспиращо помита
на лятото пира във своя бяг —
лесът е гол, без птичата си свита,
мъртвило е навред, и мраз, и сняг.
В тез ледни дни, без мириса, извлечен
и пазен във затворче от стъкло,
за летния разкош недълговечен
какво да ни напомни би могло?
А цветето, парфюм което дава,
с най-ценното от себе си остава.