Затуй преди студените ръце
на зимата да смръзнат твойта шума,
във нечие моминско стъкълце
ти скътай на нетрайното парфюма.
Не ще е грях, ако получиш ти
с богата лихва влога си обратно
и нека те тоз влог обогати
със копия от теб десетократно.
Така ще бъдеш десет пъти жив,
повторил хубостта си десет пъти,
и слаба ще е твойта смърт против
живота безконечен на рода ти.
Красив си ти: на червея в пръстта
не давай тази своя красота!
Виж, в росна утрин слънцето когато
по източния хълм се възкачи,
как всички към венеца му от злато
отправят верноподани очи.
И сетне, като царствен юначага,
щом стигне то небесния зенит,
пак погледът на всички се протяга
със почит към сияйния му вид.
Но привечер, когато — старче жалко —
заслиза то по западния път,
о, как очите, верни преди малко,
от прежното величие странят!
Без син останал, знай, и теб очаква
съдба със таз на слънцето еднаква!
Ти, който сам си музика, защо си
от музиката често нажален?
Би трябвало тя радост да ти носи,
а не да те държи в печален плен.
Но тъй е: в таз хармония щастлива
към теб отправен чуваш укор ти
за туй, че на душата си мотива
оставил си самотно да звънти.
И ето звук от звука отзвук взима,
три гласа във съзвучие звучат,
като че ли семейно пеят трима —
стопанинът, жена му и синът.
И чуваш ти във всяка тяхна нота:
„Самотният е никой във живота!“
Нима от страх вдовица да не плаче,
хабиш ти сам дареното на теб?
Но без дете умреш ли, туй ще значи
да хвърлиш над света вдовишки креп.
И двойно ще те жали той, загдето
свой двойник млад не си оставил тук,
понеже за вдовицата в детето
повтаря се покойният съпруг.
Прахосникът богатства разпилява,
но те у друг опазват се все пак,
а хубостта отлита като плява,
не мине ли в плода от нежен брак.
Щом тъй без жал към себе си сме ние,
гръдта любов към другите не крие!
Срамувай се! — Към себе си нехаен,
ти обич нямаш и към никой друг.
Светът е влюбен в твоя лик омаен,
но явно ти си чужд към всички тук.
Защото, сам със себе си във свада,
оказваш се към себе си свиреп
и сам подриваш хубавата сграда,
която да крепиш е дълг за теб.
Послушай ме! Омразата не бива
да диша в дом тъй мил и съвършен.
Стори и мисълта си милостива
като лика ти, от любов към мен —
пусни свеж прираст, който хубостта ти
към бъдните човеци ще препрати!
Повяхвайки, възражда се старика,
когато кълн е пуснал млад и свеж —
кръвта, която в твоя син ще блика,
ти своя би могъл да назовеш.
Туй правило във времето държи ни;
без него хлад и мрак ще зацарят.
Отхвърлим ли го, за шейсет години
ще свърши окончателно светът.
За грозните природата не плаче —
те могат да остават и без плод;
от хубавите иска тя обаче
да дават красота на тоз живот.
Ти, скъп печат, създаден си нататък
да размножаваш своя отпечатък.
Щом видя как препускат часовете,
как нощ поглъща веселия ден,
как бързо вехне пролетното цвете,
перчемът чер как блясва посребрен,
как шумата отлита, жълта, жалка,
там, гдето са пладнували стада,
сеното в скреж — мъртвец във катафалка —
как друса между ритлите брада;
щом видя всичко туй, със страх тогава
запитвам се, какво ще правиш ти,
когато всяка хубост преминава
тъй бързо, както следната цъфти,
и само син един би имал сила
срещу Смъртта, цвета ти покосила.