Защо ли предвеща ми ясен ден,
о, слънце мое, друже мой сърдечен,
та бурята да връхлети над мен,
поел на път, по летному облечен?
Със топъл лъч сега сушиш ти сам
лицето ми, но цяр това не дава —
не ни лекува нежният балсам,
щом в раната заразата остава.
Обратно взимаш своите слова,
разкайваш се, видял ме как линея,
но болката не стихва от това,
че каел се виновният за нея…
Но тез сълзи… Ах, чувствам: ти със тях
откупваш — като с перли — своя грях!
Към свойта грешка не бъди тъй строг —
живее червей в пъпката красива,
размътва се кристалният поток
и облак чер луна и слънце скрива.
Тук всички грешни сме. И аз сред тях
греша, че тези примери ти давам
и сам се черня, като твоя грях
така несъразмерно оправдавам.
Ищец съм уж, а ето ме готов
вината на ответника да крия
и смесвайки ненавист и любов
в защита, странна и за мен самия,
ти ставам помагач, крадецо мил,
най-свидното за мене похитил!
Приемам, ще живеем като двама,
макар че любовта ни е една,
така че върху теб и сянка няма
да се простре от моите петна.
Едничък трепет във едно ни слива,
но злобен зид разделя ни на две;
той нежната ни връзка не убива,
но граби й тъй много часове!
И с поздрав, който трудноуловим е,
аз пазя те от клюки и от срам,
и ти зарад доброто свое име
приветстваш ме със кимване едвам.
Така да е! Тъй всичко в нас едно е,
че чувствам твойто име като свое.
Тъй както немощен баща следи
на буйния си син игрите мили,
и аз, осакатен от рой беди,
утеха виждам в твойте млади сили.
Защото хубав, умен, знатен, млад,
във тебе идеалът въплътен е,
и аз към тази божа благодат
присаждам обичта си, кълн от мене.
И вече от беди не съм разбит,
а плъзва в мен млад сок въображаем,
и жив съм, и усещам се честит,
зрънце от твойта слава взел назаем.
Бъди с каквото щеш ощастливен —
щом имам теб, то влива се и в мен!
Как скромната ми Муза би могла
да няма теми, тебе щом те има,
предмет достоен за безчет дела
от царството на сладостната рима?
Благодари на себе си, ако
в тез мои редове откриеш смисъл —
творба, добра за твоето око,
със твоя помощ кой не би написал?
Бъди за нас десета Муза ти,
от деветте по-свежа десет пъти,
та в стихове на други да блести,
излял се в тях завинаги, духа ти,
а моите, ако с мене не умрат —
похвалата за теб, за мен трудът!
Да те възпея искал бих, но как,
когато си добрата част от мене
и пишейки за теб, излиза пак,
че в моя чест стихът ми съчинен е?
Затуй поисках да се разделим,
та славеният кой е, да е ясно,
и дарът ми, на теб един дължим,
до тебе да достига всекичасно.
Раздяла със любимия, как ти
душите ни би пекла на жарава,
човек ако не можеше с мечти
безкрайните ти дни да съкращава
и тъй, с възхвали в стихотворна реч
да бъде близък с който е далеч!
Любими мой, любимите вземи ми —
с какво това ще те обогати?
Игрите, мой любими, с тях са мними,
а мене с любовта ми имаш ти!
Ако, любими, от любов към мене
си ми я взел, на жертва съм готов.
По-зле е, ако плътското ламтене
те кара да я взимаш без любов.
Прощавам ти, крадецо драг, загдето
от просяк грабиш сетния петак,
макар че от любим боли сърцето
по-болно, знай, отколкото от враг.
До смърт мъчи ме, прелест похотливи,
ала недей с вражда ме доубива!