От клюките недей се тревожи —
красивите са прицел за мълвата;
слухът край всичко хубаво кръжи,
естествен като гарван в синевата.
Одумките дори — ако си чист! —
придават слава, тъй като се знае:
на розата най-прелестният лист
за червея най-лакома храна е.
Засадите надвил на младостта,
до днес си бил безгрешен пред морала,
но знай, че завистливите уста
не ще затвори тази ми похвала.
Не им ли даваш повод да гълчат,
за дружба с тебе ще ламти светът.
Напусна ли света, мой друже скъп,
на червеите гозба за да стана,
не ме жали! Да трае твойта скръб,
дорде звъни черковната камбана!
И нейде ако срещнеш този стих,
недей си спомня кой го е написал —
тъй нежно те обичам, че не бих
желал да помрачавам твойта мисъл.
А спомниш ли ме ти, когато аз
ще бъда пръст, недей ме споменава,
защото, чул ме назован на глас,
тоз мъдър свят — все същият тогава! —
със присмех току-виж те оскърбил,
задето си ме спомнил, друже мил!
Светът се би учудвал за какви
достойнства мои бил си с мене близък,
затуй подир смъртта ми забрави,
че имал си любим със дар тъй нисък.
Не го ли сториш, от немай-къде
ще трябва да прибегнеш до измама,
която би могла да ми даде
способности, каквито в мене няма.
И затова — лъжа за да не би
да опетни душата ти правдива,
ти името ми с мене погреби,
та двама ни позор да не покрива:
от своите стихове червя се сам,
и теб заради тях ще те е срам.
Аз зная, есента ти виждаш в мен,
която брули листи пожълтели
от клона гол — храм, сякаш разрушен,
във който звънки хорове са пели.
Ти виждаш в мен деня, когато той
след залез слънце с мрак се чер намята
и бързо нощ, изпълнена с покой,
отнася сякаш в нищото земята.
Ти виждаш в мен мъждеещия плам,
когато вече с пепел се загръща,
във смъртното си ложе свил се там,
където с младост е бучал могъща.
И знам: затуй по-скъп за теб съм аз,
защото е раздялата пред нас.
Но не тъжи. Когато злата Смърт
в ареста си безсрочен прибере ме,
на тези рими паметникът твърд
за мен ще ти напомня дълго време.
Четейки ги, от туй, което бях,
ще имаш ти, което е най-ценно;
земята ще получи само прах,
ти — мойто съдържание нетленно.
Какво ще си загубил? Хладен труп,
отпадък, който в глината ще гние,
това, което всеки скитник груб
със ножа си могъл би да добие.
А в дар ще имаш главното от мен
във този стих, на тебе посветен.
Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб,
ти мъчиш ме с онази страст, която
пече скъперника на огън слаб
при мисълта за скътаното злато.
Ту радвам ти се, ту страхът свиреп
от идещата старост ме потиска,
и ту ламтя сами да бъдем с теб,
ту всички да ни виждат ми се иска.
Бях вчера до пресита угостен,
а гладен съм за порцията днешна
и нямам радост или блян, освен
че днес си с мен, че утре ще те срещна.
Така меня се всеки ден по дваж:
сега бедняк — след малко богаташ.
Защо в стиха ми нови багри няма,
ни образи, на мода в наши дни?
Защо за причудливост по-голяма
не хвърлям някой поглед настрани?
Защо ми е и гамата такава,
че бързо й отгатват всеки звук,
и всяка моя думичка издава,
че текстът е от мен, а не от друг?
О, тъй е то, защото вечна тема
на мойте стихове сме ти и аз.
Виж слънцето, което се въззема
над хълма тъмен в утринния час —
на него е подобно мойто слово —
все старо е и всяко утро — ново.