Кой с ловкост се гордее, кой — с предци,
кой — с дом разкошен или с модни дрехи,
кой — с кучета, соколи и жребци,
кой — с хубост, кой — с воински успехи;
тъй всеки тук си има дребна страст,
различна във зависимост от нрава,
но мен една огромна в свойта власт
държи ме и над всичко побеждава.
Ти, скъпи мой, си тази страст за мен,
пред теб са нищо род, пари, соколи;
за мене, с любовта ти награден,
останалите боси са и голи.
Но зная, ах, напуснеш ли ме ти,
богатството ми в миг ще отлети!
Но ти все пак не можеш ми избяга,
ти мой ще си до сетния ми ден,
защото, щом оставиш ме, веднага
ще литне и животът ми от мен.
Не ме е страх от злото най-голямо,
по-малкото за мене щом е смърт;
усещам се спокоен, смел и спрямо
промените на чувствата ти твърд.
Каквато и съдба да ми отсъдиш,
аз срещам я с усмивка на уста.
О, най-върховно щастие: да бъдеш
щастлив и в любовта си, и в смъртта!
Но в мислите ми грешката е тая,
че можеш да ме мамиш, без да зная…
И тъй, със вяра в тебе ще живея,
без чувствата ти истински да знам,
като съпруг измамен: той до нея,
а тя — лицето тук, сърцето там.
Защото как, кажи, ненавистта си
издали биха твоите очи?
От други в хладни погледи, в гримаси
укриваното чувство си личи,
а тъй си ти създаден от небето,
че даже лоша мисъл да си скрил,
все нежност и любов е туй, което
излъчва се от образа ти мил.
Дано не бъдеш плод със суха ядка…
като на Ева ябълката сладка!
Знам някои, които не раняват,
макар да притежават тази власт,
вълнуват други, а сами остават
студени, не обгаряни от страст;
над тях небето с право ръси дари
и те ги и опазват, и множат;
на своите лица са господари,
когато всеки друг им сторва път.
Да, цветето, за своя радост дивно,
украса е на летните ни дни,
но става — знай! — от плевел по-противно,
щом грозната зараза го плени.
Най-ниско пада най-доброто, мили,
най-зле миришат лилиите гнили.
Как прелестен и мил при тебе става
позорът, който, с хубостта ти слят,
подобно червей в роза разрушава
на името ти цъфналия цвят!
В забавите ти който се опита
наклонности да види недобри,
неволно порицава те с възхита
и хвали те, когато те кори.
Какъв дворец красив си е избрала,
заселвайки се в теб, порочността,
как скриват се петната под воала
на твойта миловидна красота!
Да, имаш чар, но умно действай с него:
и твърдия кинжал ръжда яде го.
Един греха ти с буйност оправдава,
друг казва: „Младост“, трети — „Жарка кръв“;
от грях и смях ти правиш смес такава,
че всеки съдник твой те брани пръв.
И както върху пръста на кралица
е камък скъп и късчето стъкло,
тъй в тебе недостатъци редица
добиват благородно потекло.
Какво би сторил в овчата кошара
вълкът, да бе със вид на агнец мил!
Така и ти, използваш ли си чара,
ах, колко ли сърца би съблазнил!
Не го прави! Тъй всичко в нас едно е,
че чувствам твойто име като свое.
Как хладно беше времето, в което,
о, радост моя, бях далеч от теб;
как мрачно и студено бе небето,
какъв Декември духаше свиреп!
А всъщност беше топло, беше есен,
разстлала красоти нашир и длъж,
вдовица сякаш с тежък плод, понесен
от жара на покойния й мъж.
Но този неин добив бе за мене
невесел като радост на сирак,
защото ти си моето цъфтене
и вред без теб за мен е хлад и мрак,
и в песните на птичетата има
уплаха пред настъпващата зима.