Бъди разумна, както си жестока,
с презрение не ми обръщай гръб,
че, току-виж, на думите потока
избълвал нетърпимата ми скръб!
По-мъдро е да ме излъжеш даже,
гнева ми туй могло би да възпре —
нали е длъжен лекарят да каже
на смъртника, че тръгва на добре?
Защото без надежда за сполука
и тебе, току-виж, оклеветя,
а този свят подхваща всяка клюка,
каквато и ужасна да е тя.
Затуй недей въртя очи, при все че
сърцето ти е, знам, от мен далече.
Във същност не очите, а сърцето
увлече се по този образ твой;
напук на тях то люби туй, в което
те виждат недостатъци безброй.
Не ти се радват и ушите също,
и ноздрите харесват те едва,
изобщо не особено могъщо
ти властваш над петте ми сетива.
Но нито те, ни разумът ми хладен
успяват да склонят сърцето в мен
пред теб да не пълзи със поглед жаден,
подобно на васал пред суверен.
Но в мъките това ми е награда:
все ти ме вкарваш в грях и мъчиш в ада.
Да, любя те във грях и ти на мен
мъстиш затуй с омраза и забрава;
но моят грях, със твоите сравнен,
осъждане съвсем не заслужава;
във всеки случай не от таз уста,
печатите си сложила червени
под толкова измами на сластта
и толкова съпружески измени.
Не се дразни, че те ухажвам аз,
тъй както ти сама ухажваш други
смилим ли се, и милостта към нас
не ни отказва своите услуги.
А милост ако няма в твойта гръд,
безмилостен към теб ще е светът.
Виж, младата стопанка в двора как,
подгонила побягналата птица,
оставя своя мъничък юнак
след нея да реве, прострял ръчица.
Със пламнал лик, във шумния си лов
увлечена, забравила за всичко,
не чува тя отчаяния зов
на малкото, останало самичко.
Така и ти си хукнала след туй,
което от прегръдките ти бяга,
пък аз те моля изоставен: — Чуй!
Върни се, приюти ме, моя драга!
Хвани тогова, който ти е мил,
но утеши и плачещия Уил!
За моя дух два духа помежду си
се борят — аз ги виждам — всеки миг:
млад хубав ангел с къдри златноруси
и злобна дяволица с мургав лик.
Със цел по-бързо да ме вкара в ада,
останал без водач и адвокат,
коварно дяволицата напада
със зла съблазън ангела ми млад.
Следейки боя, аз боя се вече,
че тя успява с черния си план,
и щом от мен те скрият се далече,
представям си го в нейния казан.
Но тъй ли е, не знам. Ще го узная,
когато тя прогони го накрая.
„Ах, мразя…“ — каза таз уста,
която Купидон извая,
но й попречи милостта
да каже „мразя те“ до края;
видяло как бледнея аз,
сърцето й възпря езика,
във чийто говор дотогаз
бях чувал музика да блика,
и сякаш утро разцъфтя
след нощ на ярост и омраза,
щом изречението тя
с усмивчица не доизказа
и удара смекчи свиреп
с две мили думички: „… не теб“
Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че даже тя, Смъртта, да свърши гладна
Когато смърт Смъртта ни сполети,
завинаги безсмъртна ще си ти.