Основният сюжет на драмата — облогът на Постум — е взет от „Декамерон“. Шекспир прехвърля действието в дворцова обстановка и добавя мотива за отчуждението на краля от своята дъщеря. Отношенията между баща и дъщеря — инак не особено характерна за романсовия жанр — заемат твърде важно място във всички тези драми на Шекспир и предпочитанието на автора им към тази тема стои може би във връзка с връщането му при семейството му в Стратфорд и раждането на първата му внучка. Мотивът за дългата раздяла, взет от „Перикъл“, тук обаче се прехвърля върху братята на Имогена, откраднати като малки деца. Към тази основна фабула, за да получи назъбената линия на романсите, Шекспир е прибавил приключенията на Имогена в пещерата на братята й, епизод, който показва забележително сходство с немската приказка за Снежанка. Други следи на тази приказка в Англия не са известни и се явява въпросът дали Шекспир я е знаел и използвал, или, обратно, немската приказка е извлечена от „Цимбелин“, играна може би в Германия от странстващи английски комедианти. Още една добавка е и полуисторическият фон с легендарния британски крал Цимбелин и разните дипломатически ходове около данъка, плащан на Рим, който пак напомня донякъде „Филастър“. Никъде другаде Шекспир не смесва така романса с историята. И именно този исторически фон е навярно причината, загдето драмата въпреки щастливия й изход е поместена между трагедиите във фолиото от 1623 г.
Така построената фабула дава пак, както при „Перикъл“, една много разнообразна и епизодична, но и много преплетена линия с много различни, силно емоционални моменти. Но тук епизодите са по-организирани, не така самостоятелни и получават своето общо разрешение накрая. Тук също героите са тласкани от неразбираеми за тях превратности, но ролята на случайността сега е друга: последната е по-скоро благосклонна към хората и мъчителните положения са създадени най-вече от тяхната завист и егоизъм. Якимо играе роля, подобна на Яговата, но той е подтикнат не от омраза, а просто от себичното желание да спечели облога, без изобщо да мисли за възможните последици. И тук, както в „Перикъл“, за развръзката се явява едно божество, което всъщност не е толкоз необходимо, а служи по-скоро да загатне, че зад това, което наричаме случайност, се крие един принцип на доброто, чиито действия са за нас неведоми, но който в края на краищата намира лек за искрено покаялия се. И в това може бил се крие най-съществената разлика от „Филастър“, където виждаме един много логичен свят на чисто човешки казуалности, в който дори ролята на случайността е минимална. В това отношение и Бомонт не е стигнал още истинското бароково виждане.
В сравнение с „Цимбелин“ „Зимна приказка“ (1610 г.) изглежда като избистрена преработка на същия тематичен материал: пак съпружеска ревност, покаяние и прошка; пак загубено дете, намерено след дълги години; пак една пасторална идилия, която противопоставя на дворцовия живот един по-примитивен бит, свободен от неговите напрежения, но и лишен от неговите върховни моменти. Тук Шекспир се е освободил до голяма степен от примера на Бомонт и пише много повече в стария си дух — и много по-успешно; но и той ни предлага накрая една изненада, по-смайваща дори от всичко, което Бомонт е могъл да измисли.
По-старата критика се е смущавала не толкоз от дългия промеждутък от време в средата на драмата, колкото от безгрижния начин, по който Шекспир го запълва с образа на Времето. Но този образ му е необходим не толкова за да ни съобщи какво е станало — това ще научим много по-подробно в следващия разговор между Поликсен и Камило — колкото именно за да подчертае скока, който прави във времето, и да разграничи двете части на драмата. При това Времето е една любима фигура при маските и играе ролята, която играе Юпитер в предишната драма, като ни подсеща за закономерността, която стои зад случайностите. Впрочем по-правилно би било да говорим не за две части на драмата, а за две отделни кратки пиеси — трагедия и комедия — твърде изкусно противопоставени една на друга чрез изтъкване на известни успоредици в строежа им: така например изложението на втората част повтаря темите на първото изложение; в трагедията действието става през зимата, а в комедията — през лятото; във втората част Поликсен — нещо ново в сравнение с оригиналната повест — повтаря ролята на Леонт от първата част: той е смразяващият дух, който унищожава любовта в тази част, само че сега силата на този дух е по-малка.