„Бурята“, заедно със „Сън в лятна нощ“, с която е свързана и от фантастичността на сюжета си, е една от малкото Шекспирови пиеси, за които не е открит пряк източник. Съществували са наистина цяла редица аналогични повести и драми — някои от които се свързват дори с епизоди из българската история, с Крум и Самуил и с падането на страната ни под византийско владичество — но изглежда по-вероятно Шекспир да е съчетал свободно редица популярни за времето му мотиви, отколкото да е използвал определен източник. За двете драми е изказано предположението, че са били написани за представления при аристократични сватби. И тази хипотеза изглежда особено вероятна при „Бурята“, единствената пиеса на Шекспир, която сякаш изисква декор, и то симултанен декор, при който да можем да виждаме движението на различните групи от брега на острова към пещерата — първата сцена би могла да се играе на тъмно при светлината на един-два фенера. Използването на такъв декор би обяснило и съвсем необичайното за Шекспир спазване на единството на време и място. И все пак с по-голяма сигурност можем да твърдим, че един от непосредствените подтици за написването на драмата е вестта за едно щастливо корабокрушение на английски колонисти, пътуващи за Вирджиния и изхвърлени на брега на един необитаван остров в Карибско море, където прекарали няколко месеца; Шекспир явно е използвал някои от брошурите, излезли през 1611 г. по този повод. Той навярно е бил повлиян и от някое представление на италианските трупи от типа на комедия дел арте, които са идвали и в Англия, тъй като някои от сценариите на тези трупи показват забележителна прилика с Шекспировата комедия, що се отнася до мотивите и действието. Прилика, но навярно само жанрова, има и с друга пиеса за широка публика — „Вълшебната флейта“, последната опера на Моцарт.
Придържайки се към единството на време и поставяйки в центъра на всичко един могъщ и благ магьосник, чиито вълшебства дават богати възможности за сценични ефекти, Шекспир обаче се е лишил от възможността да създаде драматично напрежение. И тук се касае, както при другите романси, за грях, изкупен с покаяние след дълги години. Неприятелите на Просперо са сега в негова власт, но ние знаем, че той няма да ги накаже много строго, особено след като узнаваме, че е определил Фердинанд за свой зет. Затова сцената, в която под давлението на Ариел той решава да избере по-благородния път, ни се вижда доста изкуствена, както ни изглежда излишна и внезапната му тревога около заговора на Калибан; това са епизоди, твърде явно вмъкнати, за да създадат привидно напрежение. Не е трудно да разберем защо при една така лишена от истинско действие драма — особено когато се касае за последната самостоятелна драма на Шекспир — критиците са искали да намерят някакъв особен дълбок замисъл в цялото. И не липсват най-различни опити за алегоризиране на фабулата й. Неубедително е някога много разпространеното мнение, че Шекспир в лицето на Просперо се е сбогувал с вълшебната си власт върху въображението. Такова тълкувание подхожда за романтиците, които са го предложили, но съвсем не е в духа на Шекспировото време. Неубедително обаче е и да се вижда в образа на Просперо човекът на новата наука, която ще покори природата; във време, когато науката е трябвало да се бори с магията, магьосникът е бил последният човек, който би могъл да я представлява; а освен това при такова тълкувание отказът на Просперо от собствената му магия става неразбираем. И все пак явно е, че проследявайки само една от темите на драмата, не сме изчерпали съдържанието и. Калибан не е само карибиецът; у него има и нещо свръхестествено и той е явно противопоставен на духа на Ариел. Нещо между човек и риба, той представлява двете тежки, груби стихии, земята и водата, докато въздушният Ариел е свързан и с огъня, тоест представлява стихиите, стремящи се нагоре. За човека, поставен на границата на телесното и духовното и според тогавашните схващания обединяващ в микрокосмоса си целия макрокосмос, двете начала са част от природата му и той чрез разума си трябва да се справя с крайностите на всяко от тях, да държи в плен животинското, без да го унищожава; да насърчава духовното, без да се предава на фантастиката. Това Просперо е успял да направи в себе си и той се мъчи, невинаги с успех, да учи другите на него; но тук знанията и магиите му са безсилни; той може само да сочи пътя, но не и да преобразява човека. А сега е дошло за него време да насочи мислите си другаде и да се готви за своята смърт. Шекспир е бил тогава на четиридесет и седем години, за нас сега още в разцвета на силите си, но за онова време вече в доста напреднала възраст; в действителност му оставали още само пет години живот. Пишейки за Просперо, той едва ли е могъл да не мисли и за себе си, без обаче да се смята за магьосник на перото. И той е виждал, че смъртта не означава край, че животът си тече, човек остарява и умира, но е заместван от едно ново поколение — тема, която пак преминава през всички тези романси и най-ясно звучи може би в „Зимна приказка“, където най-добре чувстваме щедрата ръка на „създаващата природа“ и ритъма на човешкия живот, който се повтаря, както годишните времена.