Дните и нощите застудяха и зимата обяви с бури и първите снеговалежи започването на своето царство. Вече бе дошъл денят, когато баща и син трябваше да се разделят, ако всеки от тях все още смяташе да осъществи намерението си.
След една нощ, през която двамата мъже бяха затрупани от сняг заедно с трите коня и кучето и с доста труд си проправиха път от преспата, Матотаупа попита сина си:
— Отиваш ли в Черните хълмове?
Обраслият с гори планински масив вече се очертаваше в далечината.
— Отивам там и вече ти казах защо.
Около ъглите на устата на Матотаупа нещо потрепна.
— Аз пък отивам в блокхауса на Беззъбия Бен и ще прекарам там зимата. Когато снегът отново се разтопи, ще отида в прерията, където минава огненият кон. Ще се срещнем ли отново?
— Щом мине зимата, през месеца на болните очи8, на мястото, където по-рано бе разположен лагерът на станцията — предложи Камък с рога и скри какво мислеше за намерението на баща си за през зимата.
Матотаупа беше съгласен с предложението.
— Добре. Мога ли да взема товарния кон със себе си в блокхауса?
— Бялата кобила ли? За какво?
— Ще я разменя там. Ти и без това не можеш да я използуваш в планината.
— Да я размениш? Не. Вземи каквото искаш, плащай с каквото искаш, но не и с мустанга, който Горящата вода ми подари в деня, когато ме приеха за боец. Щом като искаш да размениш кобилата за бренди, по-добре да я оставя свободна сред гората.
Матотаупа се извърна, сложи снежните плазове на краката си и изведе своя бял жребец от навеяната и покрита с нов сняг местност. После яхна коня и се понесе на юг.
Камък с рога проследи баща си с поглед, докато той изчезна на хоризонта.
Момъкът остана на мястото си и смяташе да тръгне едва под закрилата на нощта. Наистина прериите, незащитени от бурите, бяха безлюдни, пък и никакъв дакота не оставаше тук през зимата. Но Камък с рога имаше намерение да се приближи към Черните хълмове, където се разполагаха много биваци за презимуване. Трябваше да се пази там от техните съгледвачи. Да живее като враг на дакота и същевременно като враг на белите мъже в продължение на години сред планинските гори, изглеждаше почти невъзможно. Преди няколко години Матотаупа и Джим бяха намерили подслон за една зима в пещерата, която смятаха за убежище на Великата мечка, и бяха надхитрили бойците на дакота с ужаса от пребиваващия там дух. Би ли успяла подобна хитрост втори път обаче, беше твърде несигурно. Затова Камък с рога потърси други средства, за да изпълни намерението си. Беше дръзко смел, но все пак нямаше намерение да се самоубива.
Когато се спусна нощта, той вече бе начертал своя план. За онова, което смяташе да стори, той освободи от всякакъв товар и юзда и двата коня — кулестия жребец и бялата кобила — и събра всичко, което имаше и което щеше да му бъде неизбежно необходимо, и го натовари на раменете си. Така се запромъква от едно възвишение към друго по потайни пътеки към обраслия с гори планински масив. Двата коня и кучето го следваха. Кулестият жребец приемаше своя господар като някакво яко стадно животно, като някакъв жребец-водач, единствения, когото той признаваше, и по инстинкт се държеше за него. Бялата кобила следваше непрекъснато кулестия жребец, а кучето ги следваше, подчинявайки се на природата и интереса си. И трите животни обаче не държаха определена посока, а се отклоняваха насам и натам, пасяха и ходеха на водопой. При това те се стараеха да не изпускат господаря от погледа и обонянието си. Кулестият жребец бе доволен, че никой вече не го принуждава да върви в редица. Играеше весело с бялата кобила, препускаше през височини и долини и се връщаше обратно с горда походка.
Съпровождан така от конете, Камък с рога напредваше през цялата нощ. Денем почиваше скрит някъде и принуждаваше и животните да лягат край него. Щом паднеше нощният мрак, отново тръгваше на път и пускаше на свобода конете и кучето. Така се придвижва първата, втората, а след това и третата нощ, незабелязан от никого. Вече се бе приближил до гористия планински масив.
Когато наближи полунощ, някакъв шум привлече вниманието му. Той долепи ухо до земята и скоро се убеди, че откъм Черните хълмове насам галопираше с дълги скокове група от четирима до шестима ездачи. Кулестият жребец стоеше под лунната светлина върху едно възвишение и се излагаше открито за погледите на приближаващите се, които, както индианецът предполагаше, не можеше да не са забелязали вече животното, изправено в цял ръст, с изпълнената в очаквателно напрежение стойка, от която то самото веднага можеше да премине в галоп и да изпревари всеки преследвач. Бялата кобила бе изтичала върху същото възвишение и се бе спряла малко по-назад.