Слава Богу, че тя беше почитателка на Моъм.
Бях В. С. Андрюс с пишка в продължение на десет години… всъщност на четиринайсет, ако се смятат годините след смъртта на Джоана. През първите пет пишех за „Рандъм“, после агентът ми получи много изгодно предложение от „Пътнам“, които станаха мои издатели.
Навярно сте виждали името ми в списъка на най-продаваните книги… стига в неделния вестник, който предпочитате, да е отпечатан списък на поне петнайсет бестселъра, не само на първите десет в класацията. Не можех да се похваля с успеха на Кланси, Лъдлъм или Гришам, но първите издания на романите ми изместиха от предните позиции книгите на доста прочути автори (нещо, което В. С. Андрюс никога не е постигнала според думите на моя агент Харолд Облоуски; от него научих, че произведенията на тази дама са били издавани в големи тиражи, но само като евтини книги с мека подвързия), а втората ми книга, озаглавена „Човекът с червената риза“, беше класирана на пето място от вестник „Таймс“. По ирония на съдбата романът не успя да заеме по-престижна позиция заради книгата „Стоманената машина“ от Тад Бомънт, пишещ под псевдонима Джордж Старк. По онова време семейство Бомънт имаха вила в Касъл Рок — намираше се на около седемдесет километра от нашата лятна къща на брега на езерото Дарк Скор. Тад вече не е между живите. Самоуби се. Нямам представа дали отчаяната му постъпка е била предизвикана от загуба на творческо вдъхновение.
И така произведенията неизменно ми оставаха извън омагьосания кръг на супербестселърите, но това не ме притесняваше. Когато навърших трийсет и една, с Джо вече притежавахме две къщи: прекрасната сграда във викториански стил, намираща се в Дери, и дървена къщичка в Западен Мейн, която бе достатъчно голяма, че да се нарече вила, и на която местните жители бяха дали названието „Сара Лафс“. Най-важното бе, че за къщите не дължах нито един цент, докато семейни двойки на нашата възраст се смятаха за късметлии, ако получеха заем за покупка на скромен дом. С Джо бяхме здрави, верни един на друг и притежавахме чувство за хумор. Не бях писател от ранга на Томас Улф2 (нито дори на Том Улф3), но ми плащаха да правя онова, което ми доставя удоволствие — на света няма нищо по-хубаво; все едно си получил разрешително да крадеш.
Романите ми никога не влизаха в първата десетка на класациите, литературните критици ги пренебрегваха, творенията ми бяха жанрово ориентирани (повечето бяха подчинени на схемата „красива самотна млада жена среща умопомрачителен непознат“), но ми носеха солидни доходи и се приемаха със смесени чувства, като разрешените от правителството публични домове в Невада: обществото беше на мнение, че трябва да се осигури начин за задоволяване на низките страсти. Аз бях открил начин и изпълнявах задълженията си с най-голямо удоволствие (понякога Джо ми се притичваше на помощ, особено когато имах проблеми със сюжета), в резултат на което по времето, когато избраха Джордж Буш за президент, със съпругата ми вече бяхме милионери.
Не бяхме толкова богати, че да притежаваме реактивен самолет (като Гришам), нито професионален футболен отбор (като Кланси), но според стандартите на градчето Дери бяхме въшливи от пари. Любехме се често, изгледахме хиляди филми, прочетохме хиляди книги (Джо обичаше да складира нейните под леглото). Навярно най-хубавото в живота ни бе, че не подозирахме с колко малко време разполагаме.
Често си задавах въпроса дали нарушаването на ритуала е довело до неспособността ми да пиша. Денем бе лесно да си кажа, че това са бабини деветини, но през нощта преставах да бъда реалист. Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите. А когато си прекарал по-голямата част от живота си в съчиняване на романи, нашийниците все повече се разхлабват и кучетата все повече се стремят да се освободят от тях. Бърнард Шоу или Оскар Уайлд е казал, че писателят е човек, който е дресирал съзнанието си да не му се подчинява. Дали беше налудничаво да си мисля, че нарушаването на ритуала е причинило моето внезапно и неочаквано (поне неочаквано от мен) „блокиране?“ Когато си изкарваш прехраната с пътешествия в страната на измислиците, границата между действителното и въображаемото сякаш се заличава. Понякога художниците отказват да рисуват, без да нахлупят любимата си шапка, а бейзболистите, на които играта е потръгнала, не сменят чорапите си.
2
Томас Улф (1900–1938) — американски писател, автор на няколко романа, между които „За времето и реката“, „Паяжината и скалата“ и на няколко сборника с разкази. — Б. пр.
3
Том Улф (1949) — американски журналист, автор на „Кладата на суетите“, „Човекът като цяло“, основоположник на „Новия журнализъм“. — Б. пр.