През онази седмица все още ме преследваше усещането, че къщата е жива, но смразяващият писък не се повтори. От време на време хлопката на Бънтър23 се обаждаше, понякога фигурките на хладилника се разместваха и образуваха кръг… но в него не се изписа дума нито веднъж през цялата седмица. Като станах една сутрин, намерих захарницата преобърната и се сетих за историята с брашното, която ми разказа Мати. В моята захар не беше оставено послание, но в средата на купчинката имаше драскулка, сякаш някой се бе опитал да напише нещо. Ако е било така, съчувствам му. Прекрасно знаех как се чувства човек в подобни случаи.
Давах показания пред страховития Елмър Дърджин в петък, на десети. Следващия вторник поех по Улицата към софтболното игрище на „Уорингтън“, надявайки се да зърна Макс Девор. Минаваше шест часът, когато дочух първите възгласи на публиката и ударите на бухалките. Обозначената със странни табели пътека (букви с множество заврънкулки, прогорени в дъбови дъски) минаваше покрай изоставен навес за лодки, няколко бараки и беседка, обвита с къпинови храсти. Най-сетне излязох в дъното на центърфийлда. Празните бирени кутии и опаковки от чипс и бонбони подсказваха, че и други зрители са следили играта от тази удобна наблюдателна позиция. Не можех да си избия от главата мисълта за Джо и нейния тайнствен приятел — висок и едър, със старо кафяво спортно сако, който след края на мача я прегърнал и смеейки се, я повел към Улицата. Този уикенд два пъти посягах към телефона да позвъня на Бони Амъдсън, за да се опитам да проследя този тип, да го свържа с някакво име, но и двата пъти се отказвах. „Да спи зло под камък — казвах си. — Да спи зло под камък, Майкъл.“
Тази вечер разполагах с целия център на игрището и така се чувствах на сигурно разстояние от хоума, като се има предвид, че мъжът, който обикновено спираше инвалидната си количка зад бекстопа, ме бе нарекъл лъжец, а аз го бях подканил да пъхне телефонния ми номер на едно място, където слънце не достига.
Но нямаше защо да се тревожа. Девор не беше сред публиката, нито пък прелестната Рожет.
За сметка на това зад паянтовата телена ограда на първа линия забелязах Мати. До нея в джинси и памучна блуза стоеше Джон Стороу, чиято червена коса се скриваше почти изцяло под бейзболната шапка с надпис „Метс“. В продължение на два ининга двамата гледаха играта и бърбореха като стари приятели и чак тогава ме забелязаха — имах предостатъчно време да завидя на Джон за мястото му, както и да изпитам лека ревност.
Най-сетне някой запрати топката в центъра, където нямаше друга ограда, освен гората. Центърфийлдърът се затича назад, но топката щеше да мине високо над главата му. Щеше да падне някъде зад мен, малко вдясно. Без да се замислям, хукнах натам, прегазвайки храсталаците между окосения аутфийлд и дърветата, надявайки се, че не стъпвам по татул. Улових топката и се засмях на възгласите на някои зрители. Центърфийлдърът ми ръкопляскаше, удряйки голата си длан в огромната бейзболна ръкавица. Междувременно батърът спокойно обикаляше базите, знаейки, че печели граундрул хоумрън.
Хвърлих топката на фийлдъра и на връщане към мястото сред хартиите и бирените кутии извърнах поглед назад и забелязах как Джон и Мати ме гледат.
Ако има доказателство за теорията, че сме най-обикновен животински вид, само че с малко повече мозък и много по-голямо самочувствие относно мястото си в световния ред, това е умението ни да се разбираме само със знаци, когато нямаме друг избор. Мати притисна ръце към гърдите си, наклони глава наляво и повдигна вежди: „Милият ми герой“. Аз вдигнах ръце: „Глупости, госпожо, нищо работа“. Джон наведе глава и притисна пръст към челото си, сякаш мястото го боли: „Късметлия, мътните те взели“.
Като приключихме с коментариите, посочих към бекстопа и въпросително свих рамене. Мати и Джон ми отвърнаха с повдигане на раменете. На следващия ининг едно хлапе с вид на огромна луничка хукна към мен, а широката му блуза с образа на Майкъл Джордан се развяваше около краката му като рокля.
23
Били Бънтър, главният герой на детски книжки от Франк Ричардс за едно британско частно училище. Били Бънтър е дебеличко, глуповато момченце с очила, което винаги се забърква в неприятности. — Б. пр.