— И аз, само че изобщо не съществуват техни записи. — Изведнъж в съзнанието ми изникна хайку от гръцкия поет Джордж Сеферис: „Мъртви гласове ли са това/ или просто грамофонът?“ — А какво се е случило с господин Остин? Името не ми е познато.
— Почина една-две години преди с Джо да купите къщата. От рак.
— Казахте, че имало две истории?
— Другата сигурно ви е позната — „История на Касъл Каунти и Касъл Рок“. Писана е по случай стогодишнината от създаването на Касъл Каунти, но е ужасно суха и скучна. Книгата на Еди Остин не е много добре написана, но не е скучна. Поне това трябва да му се признае. И двете трябва да са там. — Тя посочи към рафтовете в отдела „Мейн“. — Не могат да се заемат. — После се усмихна и допълни: — Но ние с радост ще приберем парите ви, ако имате желание да фотокопирате нещо.
Мати седеше в отсрещния ъгъл и помагаше на някакво момченце с бейзболна шапка да използва микрофиша. Вдигна поглед, усмихна се и безмълвно изрече: „Удивителна сръчност“. Явно имаше предвид щастливата случайност, която ми позволи да уловя бейзболната топка на игрището в Уорингтън. Скромно свих рамене и се обърнах към полиците в отдела „Мейн“. Но тя бе права — щастлива случайност или не, наистина я улових сръчно.
— Какво търсиш?
Така бях потънал в книгите, че гласът на Мати ме стресна. Извърнах се и се усмихнах, усещайки най-напред лекия приятен парфюм, после и погледа на Линди Бригс, която ни следеше иззад бюрото си, скътала приветливата си усмивка в някое от многобройните му чекмеджета.
— Информация за къщата си — обясних. — Търся стари истории. Моята домашна помощница ме запали. — После с по-тих глас добавих: — Госпожата гледа. Не се обръщай.
Мати се стресна — и като че ли се разтревожи. С право, както се оказа по-късно. С тих глас, но все пак така премерен че да се чуе до бюрото на Линди, попита дали да прибере книгите ми. Аз й подадох и двете. Докато ги вземаше, тя прошепна почти заговорнически:
— Онзи адвокат е наел частен детектив. Казва, че може би са открили нещо интересно за настойника.
Придружих я до отдела „Мейн“, надявайки се, че няма да й навлека неприятности, и я попитах какво е това „интересно“. Тя поклати глава, отвърна с празна служебна усмивчица и се наложи да се отдалеча.
На път към вкъщи се опитвах да се съсредоточа върху прочетеното, но то не беше кой знае колко. Остин пишеше зле, снимките му не бяха хубави и макар историите да бяха много колоритни, не бяха подкрепени с никакви факти. Споменаваше наистина за Сара и Червените шапки, но ги описваше като „Диксиленд24 октет“, а дори и аз знаех, че това не е вярно. От време на време може и да са свирили дикси, но групата е пяла предимно блус (в петък и събота вечер) и госпъл25 (в неделя сутрин и следобед). От двете странички, посветени на престоя на Сара и Червените шапки в ТР, ставаше ясно, че Остин никога не е чувал по-късни изпълнения на техни песни.
Той потвърждаваше историята за детето, което починало в капан за животни от отравяне на кръвта — история, която много напомняше на разказаното от Бренда Мезърв… а и защо не? Остин най-вероятно я е чул от бащата или дядото на госпожа М. Освен това твърдеше, че момчето било единственото дете на Сън Тидуел и че истинското име на китариста било Реджиналд. Семейство Тидуел пристигнало на север от бардаците на Ню Орлийнс — прословутите улици, известни в началото на века като Сторивил26.
В другата история на Касъл Каунти изобщо не се споменаваше за Сара и Червените шапки, а за удавения брат на Кени Остър нямаше нищо и в двете книги. Малко преди Мати да дойде при мен, ми бе хрумнала една безумна идея: че Сън и Сара Тидуел са били женени и малкото момче (чието име Остин не споменаваше) е било техен син. Намерих снимката, за която научих от Линди, и внимателно се взрях в нея. На заден план се виждаше виенско колело. Беше толкова стара и избеляла, че спокойно можеше да датира от времето на фрайбъргския панаир, и притежаваше някаква особена, първична сила, която всичките снимки на Остин взети заедно, не можеха да постигнат. Сигурно сте виждали подобни снимки на бандити от Запада и от времето на Голямата депресия27, които излъчват същото усещане за зловеща истинност — строги лица над тесни вратовръзки и яки, и очи, които загадъчно се скриват почти напълно зад перифериите на старомодните шапки.
Сара беше застанала в центъра, облечена в черна рокля и с китара в ръце. На тази снимка не се усмихваше, но в очите й като че ли се таеше усмивка — имах чувството, че са като очите в някои картини: на човек му се струва, че го преследват навсякъде. Съсредоточено разгледах фотографията, спомняйки си изпълнения й с почти искрена ненавист глас в съня си: „Какво искаш да знаеш, гълъбче?“ Сигурно искам да науча малко повече за нея и останалите — кои са били, какви са били отношенията помежду им извън свиренето и пеенето, защо са си заминали и къде са отишли.
25
Популярен стил на изпълнение на религиозни песни, разпространен сред чернокожото население в Америка. — Б.пр.
26
Storyville — по името на Джоузеф Стори, инициатор на идеята за ограничаване на процъфтяващата проституция в определен квартал на Ню Орлийнс. Сторивил е кварталът на червените фенери, известен с многобройните си джазклубове в началото на века. На 12 ноември 1953. г. клубовете са затворени, което според мнозина допринася за разпространяването на джаза и блуса в Америка. — Б. пр.